Пол Кристофер - Златото на Кортес

Брайни Хансон стоеше на релинга на открития мостик до щурманската рубка на „Еспаньола“, пушеше една от карамфиловите си цигари и от време на време поглеждаше през стар бинокъл „Цайс“, който притежаваше от години и беше последната му връзка със старата „Батавия Куин“. Той се усмихна с присвити очи, когато погледна към полюшващия се от малките вълни „Зодиак“ на около четиристотин метра от стария влекач.

Изминал бе дълъг път от малкия датски крайбрежен град Торсминде. Като син на рибар на херинга твърде далеч от Южнокитайско море, прекара съзнателния си живот, навигирайки стари ръждясали влекачи като „Куин“ от едно наплюто от мухи островно пристанище до друго, плавайки бавно наникъде, без да има място, което да нарече свой дом.

А ето го сега, яхнал прилива пред Маями Бийч, капитан на кораб, оборудван с всичко освен гореща вана. Родното му пристанище беше островен рай и като се изключат появяващите се от време на време колумбийци в бързи скутери, които се опитваха да имитират „Маями Вайс“, всичко беше спокойно. Това беше достатъчно, за да го накара да се чувства виновен.

Дръпна си за последен път от цигарата с аромат на карамфил и я изгаси в импровизирания пепелник, който беше закрепил с тиксо на релинга. Той представляваше кутийка от нескафе, пълна с пясък. Още един спомен от дните му на „Батавия Куин“. Фин вечно му опяваше заради зависимостта му от никотина, но Хансон беше упорит привърженик на вредния навик. Сигурно скоро щеше да се окаже единственият пушач на планетата.

Той вдигна бинокъла и отново погледна към гумената лодка. Фин, лордът и холандецът бяха във водата. Малкият „Зодиак“ беше празен, но достатъчно осигурен с двата буя, които се подмятаха от двете му страни във водата. На всеки имаше червена табелка с надпис „Водолази под водата“.

Хансон плъзна бинокъла по водата. Тя беше плитка навсякъде и слънчевите лъчи с лекота се отразяваха в пясъчното дъно, осеяно с по-тъмни места, които сигнализираха за дълбоки ями и едно или две от кръглите образувания, известни като „сини дупки“ 18 18 Подводни пещери. — Б.пр. , които се срещат сравнително често на Бахамите.

Дупките са били оформени преди последния ледников период, когато цялото Бахамско плато е било над морското равнище и във варовиковите формации с времето по естествен път са възниквали дупки. Поради липсата на циркулация в повечето сини дупки водата е аноксична и понякога изобщо не съдържа свободен кислород. Затова в тях често няма никакъв морски живот. Според страничния сонар корабните останки, които Фин и останалите проучваха, се намираха само на няколко метра от подобна дупка. Ако корабът беше потънал малко по-встрани, щеше да изчезне в нея и никой никога повече нямаше да го открие.

Хансон рефокусира бинокъла и започна да оглежда по-далечния хоризонт. Според информацията, която лордът и Фин бяха получили от парижкия книжар, „Сан Антон“ беше потънал на линията между плитчините в горния край на остров Северен Бимини, сега наричан Блъф, и образуванието от варовикови скали на около двеста-триста метра навътре в морето, видимо само при отлив, което се наричаше Норт Рок.

Според морските карти водата наоколо беше с дълбочина между шест и девет метра. В посока на плитчините и брега ставаше плитка, а откъм Флоридския пролив дъното се спускаше рязко до шейсет и повече метра.

Бордовият дневник на капитана на „Сан Антон“ казваше, че корабът е бил запратен в плитчините от урагана и е потънал точно там, пред брега. Също според дневника „Сан Антон“ превозвал малък товар подправки, в по-голямата си част пипер, и не си заслужавало да се правят опити да бъде изваден. От друга страна, както правилно отбеляза лорд Били, ако не е превозвал ценен товар, защо капитанът си е направил труда да даде толкова подробно описание на мястото, където е потънал?

Хансон свали бинокъла и запали друга цигара. Цялата тази работа беше далеч от него. Той все още си получаваше всеки месец чека със заплатата и вече беше свикнал с тропическото родно пристанище, да не говорим за кефа да не се главоболи с товари като бананов чипс, каучук, а веднъж дори му се бе случил кошмарът да превозва ужасяващ товар от течно гуано.

Той вдигна бинокъла и отново внимателно огледа водната повърхност. Нямаше какво да види освен слънцето, което ослепително проблясваше по тюркоазните вълни, простиращи се чак до хоризонта. Затвори очи, за да даде възможност на сетивата си да запомнят този миг. Усмихна се на себе си, когато усети топлината на слънцето върху потъмнялата кожа на красивото си лице. Точно от това имаше нужда, курс право напред и нищо заплашително на хоризонта.