Пол Кристофер - Златото на Кортес

В далечния край на лагера стоеше старомодна американска метална военна барака марка „Куонсит“, грубо замаскирана с камуфлажни мрежи и тук-там нахвърляни клони с листа. До нея бръмчеше голям генератор и кубинският подводничар видя няколко големи климатика да стърчат от извитите метални стени — фабриката!

Някъде по близките хълмове бяха замаскираните плантации с опиумен мак, а недалеч от лагера трябваше да има летище. Гусман произвеждаше много малко опиумна паста сам, защото предпочиташе да я внася отвън — главно от Венецуела и Гватемала. След това тя се рафинираше в морфин в малката фабрика, а после по Аркади се изпращаше в Куба за окончателната преработка в хероин.

Тунингованият джип спря пред голямата сграда в сянката на храмовите руини. Гусман го очакваше на сенчестата веранда в главната си квартира. Той не беше средностатистическият мексикански наркобарон. Приличаше повече на счетоводител на средна възраст. Черната му коса оредяваше, очите му бяха изкривени зад големите очила със старомодна рамка, шкембето му беше провиснало над колана под униформената куртка, защото очевидно надхвърляше с двайсетина килограма идеалното си тегло. По униформата му нямаше знаци за чин или статут. На джоба на гърдите имаше петно от мастило и още няколко по късите му, дебели като на месар пръсти.

Гусман се усмихна, когато Аркади скочи от горското бъги.

— Капитан Крус, добро ти утро! — Гласът му беше пронизителен като на жена.

— Добро и на тебе, шефе — отговори Крус.

— Добре ли пътува?

— Предпочитам океана.

— Чудесно! — кимна Гусман. След това се изсмя пискливо почти като момиче. — Ти ще властваш над вълните, а аз над джунглата. — Дебелите му устни се разтегнаха в усмивка и откриха много скъп комплект металокерамика. — Това е добро разделение, нали?

— Както кажеш, шефе.

— Ела в бърлогата ми да пийнем по нещо — каза Гусман и без повече церемонии се обърна и закрачи към входа на главната квартира.

Крус се изкачи по стълбите. Шофьорът на бъгито остана на мястото си да чака и си запали цигара.

Вътрешността на главната квартира имаше оскъдна мебелировка. Стаята беше голяма, а подът — застлан с тръстикова рогозка. Имаше походно легло и шкаф с чекмеджета, писалище, няколко стола, а на стената зад бюрото висеше карта на полуостров Юкатан. Имаше и малък бар, направен от поцинкован умивалник, голям викториански, тапициран с кадифе диван плюс три кресла в тон с него, подредени около студена печка за дърва. Кадифето на дивана и креслата беше износено и червено като в публичен дом.

Слаб мъж с тясно лице и бяло сако се появи сякаш от нищото, носейки поднос в едната си ръка. Другата липсваше. Ръкавът на сакото му беше закарфичен към рамото. На подноса имаше две чаши кафе, сребърна захарница и съдинка за сметана, също от сребро. Чашите бяха от майсенски порцелан със сини шарки на луковици. Едноръкият мъж остави подноса върху печката и излезе.

Гусман се върна от малкия импровизиран бар, където беше застанал, носейки в ръка бутилка бренди „Ацтека де Оро“. Напълни кафената си чашка до ръба, след което покани Аркади с бутилката, но той поклати глава в отказ.

— Сметана, захар?

— Черно.

— Разбира се, нали си кубинец. — Наркобаронът пъхна бутилката с бренди под мишница, след което взе двете кафени чашки без чинийките и подаде безалкохолната на Аркади. После се настани на дивана, а кубинецът се отпусна на едно от креслата и зачака. Гусман погълна половината от подправеното си кафе на една глътка и допълни чашата с бренди от шишето.

— Какво пиеш?

— Освен кафето? — Аркади отпи от чашата си. — Много е хубаво. — Всъщност беше горчиво, полусурово и вероятно някъде от околността.

— Пълен боклук е — ухили се Гусман, — затова му сипвам бренди.

Аркади се усмихна. Всеки, който пие такова количество бренди преди обяд, едва ли го прави, за да маскира вкуса на лошо кафе.

— Разбирам — отговори кубинецът, като се постара гласът му да прозвучи безразлично.

— Не, не разбираш. Нищо не разбираш. Затова си тук.

Аркади вдигна рамене, но нищо не каза.

— Имам предвид, какво мислиш за моя малък лагер?

— Много ефикасен.

— Римски — кимна Гусман. — Като онези, които Цезар е конструирал за своите легиони.

Аркади знаеше, че Юлий Цезар през живота си не беше конструирал военен лагер, а е използвал планове, изобретени няколкостотин години преди това, но си замълча. Мълчанието в присъствието на един луд му се струваше най-благоразумното поведение.