Дж Бреннан - Произход

— Не, благодаря — отвърна той, като вложи повече енергия в гласа си. — Ще се оправя. Най-добре да имам за какво да мисля, нали разбираш?

Лин го погледна така, сякаш за пръв път го виждаше истински от срещата им предишния ден.

— Променил си се — каза тя накрая.

„Само ако знаеше“, помисли си Адамс, но вместо това попита:

— Какво имаш предвид?

— Не знам… преди беше толкова пълен с живот… толкова неукротим. Сега изглеждаш… по-унил.

Тя му се усмихна извинително — съжаляваше, че говори така, но искаше да разбере какво е предизвикало промяната в мъжа, когото бе обичала толкова много.

— Предполагам, че животът рано или късно ни застига — отговори Адамс, давайки си сметка, че именно тези коментари бяха накарали Лин да забележи промяната. — Сигурно е от температурата, нищо повече — бързо добави той.

Секундите мълчание преминаха в минути, докато се носеха по Магистрала N5, през просторните пустинни равнини на Чили.

Стигнаха в Копиапо късно предишната вечер, платиха в брой и се качиха на местния автобус до Калдера, на крайбрежието. Щом пристигнаха в градчето, разпитаха откъде да купят кола и откриха една само на няколко минути разстояние. Не беше произведение на изкуството, нямаше климатик и едва се движеше, но изглежда щеше да успее да стигне от точка А до точка Б. Предвид цената, която платиха, това беше достатъчно. А и беше малко вероятно някой да засече колата. Освен ако преследвачите им не ги проследяха до Калдера и не започнеха да обикалят от врата на врата в търсене на човек, който наскоро е продал колата си, щяха да бъдат в относителна безопасност.

Запасиха се с храна, напитки и бензин, тъй като не бяха сигурни колко често ще се натъкват на бензиностанции, и потеглиха по дългия път на север. През по-голямата си част той следваше брега на Тихия океан и красотата му удиви и Адамс, и Лин. Постепенно изникнаха крайбрежните планини и те завиха на североизток, през просторната пустош на пустинята Атакама.

Вече бяха на половината път до Наска, само на сто километра от границата с Перу. Мат реши да забрави темата на предишния им разговор и да премине към друга. Освен това започваше да му прималява и трябваше да говори, за да остане буден.

— Разкажи ми за тялото.

Беше разгледал снимките, които Лин и колегата й бяха направили, докато тялото още бе наполовина оковано в леда, преди пристигането на военните, но знаеше, че след изваждането му тя е видяла и още. След всичко случило се така и не бяха получили възможност да го обсъдят.

— Беше… беше странно — започна тя. — В началото ни се стори, че сме открили тялото на съвременен мъж. Намираше се в падина в основата на хребета и вместо да го смаже, ледът го е съхранил идеално, според нас за период от около четиридесет хиляди години.

— Нормално ли изглеждаше?

— Сякаш е бил погребан там миналата година. Затова е толкова уникален.

— Как смятаме, че са изглеждали хората преди четиридесет хиляди години?

— Ами, проучвам и това, откакто пристигнах в Сантяго. По всичко личи, че като телесни пропорции са изглеждали почти като нас. От първото появяване на хомо сапиенс преди двеста хиляди години никак не сме се изменили.

— А лицето?

— Черепите им са били малко по-различни, смесица от човешки и неандерталски характеристики. По-плоско чело, по-едра челюст, много големи горни кътници. Така че лицето е било напълно различно.

— Но тялото, което сте открили, прилича на нас?

— Абсолютно. По-важно от тялото обаче е онова, което открихме заедно с него.

— В хотела спомена някакви необичайни дрехи.

Лин кимна.

— Да, и, Джеф… — Тя замлъкна при спомена за колегите си. — Ами, преди той е работил в Агенцията за национална сигурност и каза, че никога не е виждал подобно нещо. Когато онези военни извадиха тялото, до него имаше и други неща.

Адамс й хвърли удивен поглед.

— Например?

— Майор Дейли не се радваше, че сме там, и се увери, че няма да видим много. Но ботушите например имаха някакви добавки отстрани, определено механични, може би дори електрически. После откриха още нещо, на нас с Томи ни заприлича на някаква моторизирана шейна.

Адамс се замисли за това, а пустинният път се точеше пред тях като дълга бяла мъглявина.

— Ако забравиш за датирането, какво би си помислила? Какво е правел там този човек?

Лин се замисли за няколко секунди.

— Облекло за студ, моторна шейна — бих предположила, че е участвал в изследователска експедиция. — Тя млъкна. — Може би точно като нас.