Дж Бреннан - Произход

Баранели беше външен фактор, но може би щеше да помогне с нещо — контактите му с правителството положително щяха да им бъдат от полза. Може би имаше и познати в медиите, които да разгласят новината за доказателствата в раницата на Лин.

— Добре — каза той. — Този камион ще ни закара до Копиапо, което е на деветстотин и шейсет километра от Наска, там е и границата с Перу. Какво планираш по въпроса? — попита той по-саркастично, отколкото му се щеше.

Лин не му обърна внимание — осъзнаваше в какво положение го е поставила, изтръгвайки го от собствения му живот, за да го изложи на смъртна опасност. Сарказмът беше нищо в сравнение с това. Тя топло му се усмихна и взе ръката му в своята.

— Хей — каза и се втренчи в тъмните му кафяви очи, за миг изгубена в тях, омагьосана от душата му. Премигна, дойде на себе си и продължи: — Съжалявам, че те забърках, наистина съжалявам. Искам да ти благодаря за всичко, което направи за мен, дължа ти живота си.

Адамс задържа погледа й известно време, после отклони очи, засрамен от себе си. Бяха оцелели, наистина, но той не се беше справил безупречно.

— Бих го направил отново, само кажи.

Лин се усмихна, кимна и избърса една сълза от ъгълчето на окото си.

— Знам — прошепна тя и притисна ръката му към сърцето си. — Знам. — После целуна дланта му и отново го погледна. — Питаш дали имам план как ще влезем в Перу? Ти си моят план. Имам ти вяра, Мат. И за да стигнем дотам, имам нужда от теб.

— Как вървят нещата?

Джейкъбс чу гласа съвсем ясно, но не можа да отговори веднага. Какво би могъл да им каже? Че в момента използва всичките си връзки и всички средства, с които разполага американското правителство, само за да залови две най-обикновени човешки същества без никакво значение? Какво биха си помислили тогава за него и за организацията му?

Но ако ги излъжеше, щяха ли да разберат? И каква щеше да бъде реакцията им? Джейкъбс не се тревожеше за безопасността си, но ако заради неспирните провали на Алфа бригадата те се откажеха от обещанията си, за него това щеше да бъде по-лошо от изтезания и смърт.

Даваше си сметка обаче, че възможностите им са по-ограничени заради разстоянието и че те се нуждаят от него толкова, колкото той — от тях, на този етап дори повече. Така че реши да им каже истината, макар и без да им обяснява всичко.

— Мишените все още са на свобода — каза накрая. — Ние обаче скоро ще ги заловим и няма индикации, че информацията е стигнала по-далеч. Дори подробностите за откритието да бъдат оповестени, не се съмнявам, че ще успеем да омаловажим доказателствата. Не би трябвало да има проблем — продължи Джейкъбс, трупайки увереност, — тъй като според последния доклад от ЦЕРН устройството навлиза в изпитателната фаза. Дори ако вашето съществуване и нашето участие бъдат извадени на бял свят, вече ще бъде твърде късно, за да има значение.

— Грешите — веднага възрази гласът. — Аномалиите винаги имат значение. Непознатите променливи могат да променят нещата до неузнаваемост. Всичко трябва да бъде съвършено . Смятахме, че разбирате това.

— Това е животът — изстреля Джейкъбс, опитвайки се да овладее раздразнението си. — Понякога нещата не са съвършени, просто трябва да се справяме с тях по най-добрия начин.

— Никой от нас не би действал така — беше моменталният отговор. — Ние не приемаме несъвършенството.

Връзката прекъсна, Джейкъбс се отпусна в кожения си стол и отпи глътка вода от дебелата чаша на бюрото. Не приемаха несъвършенството значи. Е, това не беше никакъв проблем. Същото се отнасяше и за него.

— Добре ли си? — попита Лин от седалката на малкия двадесетгодишен фиат.

Адамс си даваше ясна сметка как изглежда. По челото му се стичаше пот, беше бледен като привидение и силно трепереше. Липсата на сън, адреналинът и вълнението от изминалите няколко дни ставаха непоносими и му се отразяваха много по-тежко, отколкото очакваше. От онзи нещастен случай преди толкова години той отказваше да обсъжда проблемите си. В началото изобщо отказа да допусне, че има проблем, и когато най-накрая го призна, дори не му хрумна да потърси помощ. Сега си даваше сметка, че това е било излишно перчене, и за пръв път в живота си искаше да му помогнат. Искаше му се да се свие на топка и да зареве за помощ. Знаеше обаче, че това никога няма да се случи.

— Мисля, че вдигам температура — излъга той.

— Искаш ли аз да карам?

Адамс се замисли за миг. От шофирането го болеше глава, но така поне се занимаваше с нещо. Ако се отдадеше на самосъжаление на задната седалка, вероятно щеше да се почувства по-зле.