Дж Бреннан - Произход

— Дори не знаех дали ще ми повярваш, гледах репортаж, че съм била убита при „инцидента“. Молех се имейлът да стигне до теб и да му повярваш. Не можех да се обадя, рискувах да проследят разговора. Кодирах съобщението и използвах няколко задънени канала, за да не е ясен произходът му. Ако не се беше появил до няколко дни, щях да се опитам сама да напусна страната. Паспортът ми още е у мен, но не искам да го използвам, сигурна съм, че по летищата ме издирват.

Ако четирима въоръжени мъже не се бяха опитали да го пребият, за да научат къде се намира Лин, Адамс щеше да реши, че тя страда от параноя. Изглежда обаче наистина я гонеха някакви хора, които бяха успели да прочетат имейла й. Надяваше се, че не са стигнали по-далеч.

Лин отново вдигна глава и го погледна в очите.

— Вярваш ли ми?

Той се взря в нея, потъвайки в бистрите зелени езера на очите й.

— Вярвам ти. — Прегърна я силно и я целуна по бузата. — Вярвам ти.

Стивън Джейкъбс размести дънерите, които горяха в голямата камина, и по-скоро усети, отколкото видя как командир Флин Елдридж влезе в дневната.

Елдридж, бивш командир от Екип 6 на военноморските тюлени, сега командваше още по-потайна група. Тя беше позната като „Бригада Алфа“, помещаваше се в Невада и следваше заповедите на организацията, оглавявана от Стивън Джейкъбс. Състоеше се изцяло от бивши военни от специалните части, вербувани от военноморските тюлени, разузнавателния отряд на морската пехота, зелените барети, Делта форс и от специалните части на военновъздушните сили. Бяха частна армия, която не следваше заповедите на правителството и можеше да съществува над закона благодарение на протекциите на организацията на Джейкъбс.

Елдридж се наслаждаваше на всяка минута — Конгресът не го следеше, никой не му дишаше във врата, не му налагаха абсурдно рестриктивни правила за действие — а за Джейкъбс единствено резултатите имаха значение. По тази причина Елдридж бе получил картбланш, стига да си свършеше работата — факт, който безкрайно допадаше на безскрупулната му, агресивна природа. Ако трябваше да получи информация от някого, можеше да го изтезава. Ако трябваше да стресне някого, имаше право да застреля човека до него.

Беше цар в собствения си малък свят — свят на убийци наемници, на които се налагаше единствено със силата на волята си. Понякога си мислеше, че има опасност да заприлича на мъжете от специалните части на САЩ, изпратени в джунглите на Лаос и Камбоджа, за да обучават партизаните, които бяха минали на страната на местните по време на войната във Виетнам. Това бяха мъже, с които тамошните хора се отнасяха като с богове и които напълно бяха изгубили представа за реалността. Той обаче винаги си дърпаше юздите, когато усетеше, че е наближил тази граница. Все пак беше професионалист. Безскрупулен, страшен, безмилостен, но въпреки това професионалист.

Само че, докато влизаше в просторната, облицована с махагон дневна в имението на Джейкъбс на брега на река Потомак във Вашингтон, Елдридж ясно осъзнаваше скорошния си провал. Първо, докато бяха в Антарктида, не се беше уверил, че всички в хеликоптера са мъртви. Второ, четирима от хората му сериозно бяха подценили бившия съпруг на оцелялата, Мат Адамс. Сега той без съмнение щеше да се срещне с Едуардс и тогава… кой знае?

— Сър — високо каза Елдридж и застана мирно зад възрастния човек.

Джейкъбс продължи да бърка в огъня, като събаряше живи въглени, за да разпали угасналите цепеници и да подхрани пламъците.

— Добър вечер — каза накрая, без да се обръща.

Разпалва огъня още няколко минути, а неудобството на Елдридж все повече нарастваше.

Накрая Джейкъбс се обърна и срещна погледа на командира от специалните части.

— Сигурен съм, че разбирате как организацията ни реагира на провала.

Елдридж кимна — сам беше екзекутирал няколко души, които явно не отговаряха на стандартите на организацията.

— Колко сигурен се чувствате в момента? — директно попита Джейкъбс.

Елдридж неловко пристъпи от крак на крак. Не беше свикнал заплахите да са отправени към него.

— Дайте ми още една възможност, сър — каза той. — Ще ги спипам.

Джейкъбс се усмихна, успокоен от увереността на Елдридж. Не знаеше дали тя се дължи на заплахата от екзекуция, или на мисълта за наградата, ако всичко мине според плана. Така или иначе му повярва.

— Добре. Трябва да намерим тези двамата, и то бързо.

Елдридж кимна.

— Имаме ли някакви следи?