Дж Бреннан - Произход

С паспорта Адамс стигна от Мексико до Чили — лицето на снимката приличаше на него достатъчно, за да не събуди подозрения — и докато бързо свикваше с новата среда, потегли към мястото на срещата.

Щом се възстанови достатъчно след нападението в дома си, Адамс претърси телата. Не откри нищо и това не го изненада. Нямаха лични карти, бижута, татуировки или дори етикети по дрехите. Единственият отличителен фактор бяха еднаквите им 40-калиброви полуавтоматични пистолети „Зиг Зауер“ Р229 в кобури с пружини на коланите им. Тези оръжия струваха по хиляда долара и присъствието им разкриваше много.

Това бяха професионалисти, и то от такъв калибър, че Мат заключи, че са правителствени агенти. От кое правителство обаче? Мъжът, който го разпита, говореше с американски акцент, в основата си бруклински, но изгладен след дългогодишни пътувания, докато накрая бе попил нещичко от Западна Вирджиния. Той допускаше, че екипът е дошъл от Вашингтон, и подозренията му се потвърдиха, когато откри колата им на четири пресечки от дома си. Беше форд седан, сив металик с цивилни номера, но Адамс познаваше този тип автомобили достатъчно добре. Правителството винаги ги използваше за операции под прикритие. Колата беше подозрително стерилна, но това само засили убеждението му, че става дума за елитна правителствена агенция. Само те бяха толкова внимателни.

Но ако беше американска правителствена агенция, то коя? ЦРУ, ФБР, АБН, АВР 1 1 Финансов и индустриален конгломерат. — Бел.прев. , АНС 2 2 Агенция за военно разузнаване. — Бел.прев. , МВС 3 3 Агенция за национална сигурност. — Бел.прев. ? Можеше да са замесени всякакви организации, истинска супа от букви. Можеше да бъде дори НАСА, както Лин подозираше, макар че Адамс не знаеше дали агенцията има подразделение за директни действия. Така или иначе вече нищо не можеше да го изненада.

Реши да измине възможно най-голямо разстояние с колата и след като приготви малък сак с багаж и извади скромните си спестявания от касата под кухненската маса, Адамс потегли на север и напусна резервата. Кара чак до Бисмарк в Северна Дакота, изостави колата и си купи автобусен билет до Уинипег, Канада. Вместо да се качи обаче, навлезе пеша в града и се върна обратно на юг. Тази хитрост нямаше да действа вечно, но може би щеше да изчерпи част от ресурсите на врага и на него да даде възможност да стигне до истинската си дестинация.

След двайсет и четири часа той пресече мексиканската граница пеша по една от безбройните неохранявани пътеки, които бе открил, когато преди години работеше наблизо — преди „инцидента“, преди кошмарите, преди животът му да отиде по дяволите.

Когато се качи на самолета в Мексико Сити, изведнъж го връхлетя ужасна умора. Това бе ефект от адреналина, отмъщението на парасимпатичната нервна система, която пораждаше мощно желание за сън. Той си даде сметка какъв дар е това и щом седна на мястото си позволи да затвори очи и да се отпусне.

Най-сетне заспа.

Адамс бавно подкара своята „Тойота Ленд Круизър“ по неравния път през пустинята, като вземаше завоите с по-малко от десет километра в час. Колкото и да натискаше газта, колата отказваше да се движи по-бързо.

Погледна през предното стъкло към пламтящото слънце и отклони поглед, а в главата му затуптя болка. Отби встрани. Нямаше смисъл. Следваше камиона вече от три дни и нямаше изгледи да го настигне. Имаше нужда от почивка, искаше да затвори очи само за половин час. Бе идвал тук безброй пъти и знаеше какви ще са последствията, ако заспи, но въпреки това не можеше да устои. Трябваше да продължи, да се опита да стигне навреме, поне веднъж, поне този път. Но беше толкова уморен…

Вървеше през пустинята и следваше следите от гуми, които излизаха от пътя само на петстотин метра от мястото, където спря да си почине. Слънцето беше по-ниско, бяха изминали няколко часа. Той изруга, беше наясно какво означава това. Щеше да открие камиона, както хиляди пъти досега, да отвори вратите с надеждата, че този път ще бъде различно. Знаеше, че няма да бъде различно, и все пак продължи по следите още километър и половина по прашния терен, докато откри камиона изоставен, осветен от лъчите на умиращото слънце.

Приближи се до задната врата с ръка върху пистолета, а с другата посегна към нажежената метална дръжка. Пое си дълбоко дъх и с отчаяната надежда, че този път няма да е същото, отвори широко вратата. После се вторачи в онова, което лежеше в дъното на камиона, и както всеки път — отвори уста и закрещя.