Дж Бреннан - Произход

Адамс се стресна и отвори очи. Жената до него бе сложила ръка на рамото му и се опитваше да го събуди. Той я погледна объркан, с притворени очи.

— Добре ли сте? — попита тя с тревожно изражение.

— Съжалявам — отвърна Адамс и опита да се усмихне. — Просто лош сън.

Жената кимна с разбиране.

— Боже — каза тя, явно трогната от видяното. — Трябва да е бил много лош.

Сложи ръка върху неговата и Адамс усети благодарност за човешкия контакт. Усмихна й се, този път както трябва.

— Да — каза той, без да знае как иначе да отговори. — Много лош.

— Какво? — кресна Джейкъбс в слушалката, а чашата чай се завъртя в чинийката си.

— Мъртви са — каза гласът от другата страна. — Или поне трима от тях, четвъртият е бил обезвреден и сега е в болница.

Джейкъбс не попита за подробностите. Просто бяха подценили Адамс. Ако успееше да се добере до Евелин Едуардс, щеше да научи какво се е случило при глетчера Пайн Айлънд, какво бе открито там. После щяха да разберат още хора — веднъж споделена, с тайната беше свършено.

— Взел е автобус до Канада, късно снощи е стигнал до депото в Уинипег.

— Нека нашите хора в Агенцията за национална сигурност да прегледат камерите за наблюдение, после да проследят движението му из града.

Както в повечето градове, улиците на Уинипег също бяха пълни с камери за наблюдение. С помощта на някои параметри софтуерът за лицево разпознаване можеше да проследи движението на даден човек от камера до камера.

— Да, сър.

— И разбери дали са успели да засекат доктор Едуардс.

Най-конкретните сведения, които имаха за местонахождението й, бяха отпреди повече от четири дни — интернет кафе в Пунта Аренас, в южната част на Чили. Когато екипът им пристигна там, тя отдавна беше изчезнала. Съобразителна жена, това поне беше сигурно.

— Да, сър.

— Дръж ме в течение как върви анализът на досиетата им. Мястото на срещата може да е там и да чака да го открием.

Хората често се връщаха на познати места, което ясно личеше от тревожния имейл, изпратен от Едуардс. Въпросът беше дали информацията е записана някъде. Ако беше, суперкомпютърът на Агенцията за национална сигурност рано или късно щеше да го намери. Беше само въпрос на време, докато предъвче всички данни.

— Да, сър.

— Добре. — Джейкъбс приключи разговора и постави слушалката на вилката. Отново посегна към чая, но гласът на прекия му началник още кънтеше в главата му и той разля чашата на бюрото. „По дяволите!“

— Проблеми ли има?

— Не — ясно изрече Джейкъбс. — Няма причини за тревога.

— Не можем да си позволим проблеми. Не и сега, когато сме толкова близо.

— Оставете това на мен.

— Да. Не ни остава нищо друго. Но не ни разочаровайте.

Джейкъбс преглътна с мъка.

— Няма — каза накрая с убеденост, която се дължеше на факта, че ръководи най-влиятелната организация в света. — Мечтата ни ще бъде реализирана, можете да разчитате на това.

— Да — отвърна гласът. — И тогава ще заемете полагащото ви се място сред нас.

Джейкъбс се усмихна при тази мисъл и разбра, че ще направи всичко необходимо. Каквото и да беше то.

Сантяго пазеше скъпи за Адамс спомени. Докато той стоеше насред Парке Метрополитано на върха на Сан Кристобал, взрян в обвития от смог град долу, миналото се върна при него.

Точно тук направи предложение на Лин преди години, след като се бяха изкачили до върха на планината с въжената линия, ръка за ръка. Щастливи. Толкова невероятно щастливи.

Той я погледна в очите, отпусна се на коляно и й предложи брак. А тя прие. Това беше най-щастливият момент в живота му и той знаеше, че Лин изпитва същото.

— Здравей.

Щом чу гласа, той рязко се извърна. Бе толкова погълнат в мислите си, че дори не забеляза жената, която се отдели от група туристи и се доближи до него.

„Лин.“

Годините изобщо не я бяха променили. Всъщност тя изглеждаше дори по-добре от последния път, когато се видяха. Очевидно преживяваше страхотен стрес и въпреки че изглеждаше така, сякаш не бе спала от седмици, красотата й прозираше под изтощението.

Нямаше никакво съмнение, това беше тя — Евелин Едуардс, жива, от плът и кръв. Значи имейлът беше истински и тя наистина се нуждаеше от помощта му.

— Лин — каза накрая той и я прегърна за пръв път от петнадесет дълги години.

— Е, как върви? — попита Дейвид Макнълти, запращайки топката на триста метра през игрището за голф. Като по-млад беше полупрофесионалист и все още намираше време за една игра всеки уикенд, въпреки че беше президент на САЩ.