Томас Энгер - Мнима смърт

— Хенинг! — изкрещява той, когато погледите им се срещат. Дава последни наставления на журналиста, след което хуква към кухнята. Хенинг прави крачка назад, за да не бъде бутнат по гръб. Забелязва Хайди, седнала зад бюрото си. Тя ги вижда, но не тръгва към тях.

— Видя ли статията на Ивер? — реве Коре.

— Ъъъ… не.

— Разрешил е случая Хагерюп. Убийството с камъни. По-рано днес е имало конфронтация в палатката в парка „Екеберг“. Господи! Посещенията на сайта са ФЕНОМЕНАЛНИ! Мамка му! МАМКА МУ! — Коре се смее и плясва Хенинг по рамото. Силно. — Ще дойдеш ли с нас след работа? Трябва да отпразнуваме това.

Хенинг се колебае.

— Петък е, за бога.

— Ивер ще дойде ли?

Не че това има някакво значение, но иска да знае.

— Не. Той ще дава интервю за „Радио 4“ от 17:30. Трябва да остане трезвен. След това пък ще ходи в едно телевизионно чатшоу. Не си спомням кое, ха-ха.

В този миг Гюнешен излиза от тоалетната. Той бърше ръце в износените си джинси, но се заковава на място, когато вижда Хенинг. Двамата се гледат. Коре крещи нещо, което Хенинг не чува. Той поглежда към Гюнешен, който кимва предпазливо. В очите му се чете благодарност, както и странна смесица от уважение и объркване.

— Някой друг път — казва Хенинг на Коре. — Имам среща.

— О, не — възкликва Коре. — Жалко.

Гюнешен тръгва към Хенинг, но минава покрай него, без да продума. Почесва се по наболата брада, а очите му проблясват. Хенинг се усмихва вътрешно.

— Трябва да тръгвам — казва той и поглежда Коре.

— Ок. Ще се видим в понеделник.

Когато излиза навън, Хенинг вижда, че следобедът е станал безмилостно студен. Закопчава якето си и вдига яката. Върви към черната порта, чудейки се къде е най-близкият магазин за алкохол, когато чува глас.

— Юл!

Хенинг се обръща. Гласът принадлежи на мъж, които познава. Слънцето се отразява в очилата му. Сега, когато господин „Рейбан“ е толкова близо до него, Хенинг вижда това, което е видял Гюнар Гома през шпионката. Косата му изглежда така, сякаш е била боядисана на главата му. Прилича на царевична нива. Около врата му виси дебела, лъскава верига. Носи черно кожено яке, което несъмнено има пламъци на гърба.

— Виждаш ли онази кола там? — казва мъжът и сочи черен автомобил, паркиран отвъд портата. — Отиди там. Ако започнеш да крещиш или се опиташ да избягаш, ще убием майка ти.

Мъжът го побутва в гърдите. Хенинг тръгва. Оглежда се, но не вижда нито едно познато лице, на което да намигне или да направи скрит жест. Вената във врата му пулсира. Ходи, но не усеща земята под краката си.

„Какво, по дяволите, да правя сега?“ — пита се той.

Мъжът на шофьорското място не го изпуска от поглед, докато Хенинг върви към колата. Той подава лявата си ръка през отворения прозорец. Единият пръст е бинтован. „Гюнар Гома не изпуска нищо“ — мисли си Хенинг, въпреки че мъжете изобщо не му приличат на „педали“.

— Карай — заповядва мъжът, който сяда до Хенинг на задната седалка. Колата ускорява. Хенинг е принуден да се облегне назад. Колата ръмжи уверено, но той нито я слуша, нито обръща някакво внимание на хората, покрай които минават и улиците, по които карат. Отново си мисли, че трябва да вдигне тревога, да сигнализира на някого, че го отвличат, но тогава какво ще стане с майка му? И какво ще стане с него?

— На път сме.

Шофьорът говори в малък микрофон. В ухото му има слушалка.

Какво прави човек, когато не вижда изход от ситуацията! Хенинг си е задавал този въпрос много пъти, особено през последните две години. Обвит в сенки, имайки чувството, че ще го погълнат. Няма утешителни думи като тези на майка му, когато е бил малък, няма кой да целуне болката и да му каже, че всичко ще се оправи. Няма нищо. „Успокой се, ще премине.“ Страхът го парализира, сякаш го сковава в лед. „Морските вълни няма да ти помогнат сега, Хенинг. Единственият човек, който може да ти помогне, си самият ти.“

Но как?

„Какво да правя? Какво да кажа?“ — чуди се той.

Преди да осъзнае къде се намират, колата изчезва в автомивка. Над тях се спуска мрак. Колата спира, но никой не излиза. Зад тях бавно се затваря врата.

Хенинг усеща пистолет, опрян в тялото му. Ахва.

— Излизай.

Зяпва оръжието, притиснато в едно от ребрата му.

— Казах да излизаш.

Гласът е дълбок. Хенинг отваря вратата и стъпва на бетонен под. Въздухът мирише на автомивка — смесица от влага и някакъв неопределен препарат за миене. Но наоколо няма други коли. Автомивката не е автоматична, където сам вкарваш колата вътре и машината върши цялата работа.