Томас Энгер - Мнима смърт

— Ок, да поговорим — казва Бругелан. Хенинг тръгва след него и двамата се отдалечават от тълпата.

— Какво мислиш за всичко това? — пита го Бругелан.

— Какво имаш предвид?

— Що за свят е това?

— Не знам — отговаря Хенинг.

— Аз също. Господи боже — възкликва Бругелан и клати глава. — Можеш ли да си представиш какво бъдеще ги чака тези двамата?

— Не.

— Аз също.

— Как е Анете?

— Ще се възстанови напълно.

— Ще трябва ли да ходи в болница?

— Не.

Продължават да вървят. Облаците препускат по небето. Става все по-студено. Дрехите му вече не са залепнали за тялото.

— Открихте ли от какво е умрял Стефан? — пита Хенинг. Насочват се обратно към палатката. Бругелан клати глава.

— Твърде рано е да се каже, но по всичко изглежда, смъртта е била причинена от свръхдоза хапчета, смесени с алкохол.

— Значи смъртта му вече не е подозрителна?

— Струва ми се, че не.

— Това означава ли, че не сте поръчали да направят всички възможни тестове?

— Това не е мое решение, но да. Предполагам, че ще се нареди на опашката.

— Мм.

Хенинг се оглежда. Оператор от ТВ2 вдига камерата на рамото си. Репортер преглежда бележките си, след което репетира това, което след малко ще каже пред камерата.

— Не е ли малко странно, че Стефан беше гол? — отбелязва Хенинг, когато репортерът свършва. Бругелан се обръща към него.

— А?

— Според теб защо Стефан беше гол?

— Не съм напълно сигурен. Разбирал е от символизъм. Може би така е искал да каже, че кръгът се затваря.

— Роден гол, умрял гол, така ли?

— Да.

„Логична интерпретация“ — мисли си Хенинг.

— Но от къде Стефан е знаел, че Хенриете ще бъде в палатката в нощта на убийството? Имало ли е регистрирани обаждания помежду им?

— Не си спомням. Струва ми се, че не.

— Тогава как е разбрал?

Бругелан се замисля:

— Може би са имали устна договорка?

— За какво? Стефан не е участвал в снимките на филма на Хенриете.

— Да, знам. Нямам представа. Както и да е — някак си е научил. Едва ли някога ще разберем как.

Хенинг бавно кимва. Въпросът не му дава покой. Не обича, когато някое парче от пъзела липсва. Не може да откъсне поглед от зеещата дупка.

— Какво завръщане, а? — казва Бругелан, докато вървят.

— Какво имаш предвид?

— Този случай. Точно като за теб. Обичаш да работиш сам, нали?

Хенинг поглежда Бругелан, чудейки се каква е причината за тази рязка смяна на тона.

— Какво намекваш?

— Йерстад ми каза за проститутките от Нигерия — обявява Бругелан. Вече не се усмихва. — Разказа ми за статията, която си написал и за интервюто ти с убиеца.

Хенинг кимва и се усмихва. Господи, Йерстад!

— Цялата история ли ти разказа?

Чака реакцията на Бругелан, но такава няма.

— Каза ли ти, че интервюирах убиеца и написах статията за него при едно условие?

— И какво е било това условие?

— Да спре да убива проститутки или когото и да било. Лудост е да се мисли, че полицията може да ликвидира проституцията в Осло. Все едно да кажеш на децата, че трябва да спрат да ядат сладко. Неслучайно това е най-древната професия. Йерстад каза ли ти колко жени уби той след моето интервю?

Бругелан не отговаря.

— Точно така. И нямаше как да го предам на полицията, защото не сме се срещали. Говорихме по телефона, два пъти. И двата пъти той ми позвъни. Не се опитах да разбера от къде звъни, защото знаех, че ще е загуба на време. Освен това два месеца по-късно го арестуваха за нещо друго.

Хенинг си представя Арилд Йерстад, спомня си няколко от караниците им, както и явната антипатия и презрението, изписани в очите му. „Може да съм предубеден — мисли си той, — но съм ангел в сравнение с Йерстад.“

— Ок, аз…

— Забрави.

— Но аз…

— Йерстад не обича журналистите, Бярне, а аз съм най-омразният му човек. Просто така стоят нещата.

— Разбирам, но…

— Майната му. Не е важно.

Бругелан го поглежда, след което кимва мълчаливо.

Когато един час по-късно Хенинг влиза в офиса, той веднага усеща, че настроението се е променило. Да, петък е, а петъците имат своя собствена неповторима атмосфера, но сега има чувството, че Коледа е дошла по-рано. Вижда това в усмивките на колегите си, чува го в безгрижния им смях, усеща го в отпуснатото им, весело държане.

Прекосява тесния коридор и влиза в кухнята, където кафе машината изглежда странно изоставена. Минава три часа. Все още има доста хора наоколо. Както обикновено, Коре Йелтланд кръжи около един журналист в новинарския отдел и му дава напътствия.