Томас Энгер - Мнима смърт

— Спокойно — казва Хенинг и веднага осъзнава колко глупаво звучи това. Тя държи лопата, има купчина камъни в краката й и не му е особено трудно да предположи какво възнамерява да прави с тях.

Ингвилд е отслабнала много от последния път, когато я е видял. Била е слаба, когато е давала показанията си в съда, но сега е ходещ скелет. Дрехите й висят като парцали. Остаряла е с поне десет години. Кожата й е провиснала. „Тя е зомби“ — мисли си Хенинг. Зъбите й са пожълтели от хилядите цигари, които е изпушила, а косата й е започнала да посивява. Завързана е на конска опашка. Влажни кичури падат пред лицето й. Бледо, изпито лице, с огромни торбички под очите.

— К… кой сте вие? — заеква тя.

Хенинг поглежда към Ингве, заровен в земята. Главата му е увиснала. Но диша.

— Казвам се Хенинг Юл — отговаря той, опитвайки се да контролира треперенето на гласа си. Вижда, че името му не й говори нищо. — Репортер съм и отразявах вашето съдебното дело. Преди това да се случи — казва той и сочи лицето си, надявайки се, че белезите ще спечелят съчувствието й.

— Какво правите тук? Защо сте дошъл?

Гласът й вече е по-рязък. Хенинг поглежда Ингве.

— Не го правете, Ингвилд — казва той. — Знам, че дълбоко в себе си не искате да го направите.

— О, да. Искам! — изръмжава тя. — Защо да продължавам да живея? Той ми отне всичко. ВСИЧКО. Целият ми живот. Той е… той е…

Стиска очи. Започва да плаче, без да издава звук. Сълзите просто се ронят от очите й. Но изведнъж ги отваря и поглежда с презрение към съпруга си. Обръща се към Хенинг. Сякаш пред лицето й е бил спуснат воал.

— Знаете ли какво накара сина ми да направи? Знаете ли кой е синът ми?

Хенинг прави още една крачка към нея.

— Стефан — отговаря нежно той. — Стефан е убил Хенриете Хагерюп.

Тя надава жален стон.

— От… от къде знаете това? — изхлипва тя.

Хенинг вдишва дълбоко и се подготвя.

— Прочетох сценария на Хенриете Хагерюп.

Тя подсмърча и маха косата от лицето си. Хенинг се чуди какво да каже, как да открие път към разумната част от мозъка й. Няма смисъл да опитва с груба сила. Няма как да се хвърли към нея и да я измъкне навън против волята й. Ингвилд Фолдвик може и да изглежда като скелет, но тя е скелет с цел. А целеустремените хора могат да постигнат всичко. И освен това има електрошоков пистолет.

— Ако ми позволите, Ингвилд — казва той меко, — бих исках да поговоря с вас за сценария.

— Ингвилд — повтаря тя, имитирайки гласа му. — Въобразяваш си, че знаеш всичко за мен, а? Глупав журналист.

— Стефан е убил Хенриете, защото съпругът ви е спал с нея. Може би дори е бил влюбен в нея. Унищожил е семейството ви. Тя е унищожила семейството ви, след което е описала случилото се в своя сценарий. Но Стефан е видял нещо повече в този сценарий.

— Какво имаш предвид?

Той поглежда Ингве, който все още е в безсъзнание.

— Стефан се е интересувал от символизъм. Нарекли са сценария му „Шифърът на Леонардо за млади хора“, нали така? Ръката на Хенриете е била отрязана. В сценария това го няма. Но според наказанията „худуд“, крадците трябва да бъдат наказвани с отсичане на ръката. Хенриете е откраднала вашия съпруг.

Инвилд забива лопатата в земята. Но вместо да загребе пясък и трева, тя закрива устата си с ръка.

— Шибането с камшик. И него го няма в сценария. Но филмът е щял да бъде една подигравка с вас и вашето семейство. А според наказанията „худуд“ жена, която се подиграва, трябва да бъде шибана с камшик…

— Спри — изкрещява тя. Изведнъж в палатката настава гробна тишина. — Моля те, спри. Не искам да слушам повече. Спри.

Лопатата се накланя, измъква се от пясъка и пада на земята. Ингвилд закрива лицето си с ръце. Хенинг прави още една крачка към нея, без тя да забележи. Зелената й риза е просмукана с пот. Ингвилд се свлича на колене. Хенинг не прави нищо, просто я гледа как плаче. Известно време стои така, след което избърсва сълзите си и поглежда към него.

— Каза, че си присъствал на процеса — започва тя с пресипнал глас. Прочиства гърлото си. Хенинг кимва. — Знаеш, че копелето ме изнасили, а после ме наряза. Записах се на уроци по самозащита, научих всякакви неща, но никога не се почувствах в безопасност. Където и да бях, винаги виждах сянката му, чувствах ножа му, опрян в гърлото си, върхът на ножа, опрян в стомаха ми, опрян в… — Тя въздъхва тежко. — Ингве прояви разбиране. Даде ми време, не ме притискаше. Но накрая и на него му писна да ме чака. Да ме чака да…

Тя затваря очи и отново започва да плаче. Хенинг прави още една крачка навътре. Покривът е на около два метра над главата му. Палатката е голяма. Най-вероятно достатъчно голяма, за да побере двадесет човека.