Томас Энгер - Мнима смърт

Хората се усмихват един на друг, докато тръскат водата от дрехите си. Анете прокарва ръка през мократа си коса. Озовават се до пропуска. Плитките е там, но приятелката му я няма. Погледите им се срещат и двамата си кимват, след което Хенинг се обръща към Анете.

— Виждала ли си Ингве днес? — пита той тихо. Тя клати глава и едновременно с това отговаря „не“. Кани се да каже още нещо, но Плитките я прекъсва.

— Днес не е на работа.

Те се обръщат и го поглеждат.

— Ингве и жена му си взеха отпуска днес — казва Плитките и вдига ръце. — Извинявайте, но ви чух. Не съм искал да подслушвам. Ингве се обади тази сутрин. Искаше да говори с директора, но него го нямаше, така че остави съобщение. Каза, че нито той, нито жена му ще дойдат на работа днес.

— Това е странно — казва Анете. — Днес имам среща с него. Каза ли защо?

Хенинг се кани да отговори, че синът им е мъртъв, но после си спомня, че тази информация още не е публично достояние.

— Каза, че ще пътуват някъде — отвръща Плитките.

— Ще пътуват?

— Да. Спомена нещо за палатков лагер.

— Палатков лагер?

Хенинг осъзнава, че почти крещи.

— Да.

Стомахът му прави салто. Нямаше ли да е по-лесно просто да кажат истината — че синът им е починал и искат да си вземат отпуска? Всеки би разбрал това. Но защо са казали, че ще ходят на палатков лагер?

— Защо ти е казал това?

— Просто реших, че искаше да знам. В случай че някой ме попита за тях. Не знам. Звучеше… как да се изразя? Възбуден. Или вманиачен. Не съм съвсем сигурен.

— Защо? Какво имаш предвид?

— Ако не го познавах, щях да си помисля, че е надрусан. Говореше по-бързо от обикновено.

— Каза ли къде ще ходят?

— Не. Каза само, че ще ходят на палатков лагер. И на мен ми прозвуча странно, тъй като никога не съм смятал Ингве за един от онези хора, които, нали знаете, спят на открито и така нататък. Но после си помислих… защо не? Палатковите лагери са забавни, така че…

Вдига ръце.

— Кога е било това?

— Малко след осем часа тази сутрин, струва ми се. Не съм сто процента сигурен, тъй като още не бях изпил първото си кафе.

— Майната му — промърморва Хенинг на себе си, но Анете го чува.

— Какво има?

Клати глава и й прошепва, но така, че Плитките да не го чуе:

— Полицията ги издирва, но никой не знае къде са.

— Защо? Да не би да ги подозират…

Поглежда я намръщено. Анете веднага разбира намека, приближава се до него и прошепва:

— Искаш да кажеш, че те знаят, че Стефан е убил Хенриете?

Хенинг знае какво иска да й отвърне, но поклаща глава.

— Не съм сигурен.

— И сега ги няма? Изчезнали са?

— Така изглежда.

Известно време мълчат. Хенинг се замисля и изведнъж го осенява прозрение. Обръща се към Плитките.

— Знаеш ли дали палатката в парка „Екеберг“ е още там?

— Палатката за снимките? Да. Вчера ченгетата казаха, че са приключили с нея, че са направили всички снимки и са събрали всички доказателства, които им трябват. Позвъниха, за да ни кажат, че можем да си я вземем.

Трябва да са там. Хенинг поглежда през прозореца. Дъждът ще го измокри до кости. И в никакъв случай не смята да се качва в такси. Вдига каската си и я поглежда тъжно.

— Искаш ли аз да карам? — пита Анете.

Хенинг поглежда изненадано към нея.

— Имаш кола?

— Да. Защо не?

Мисли си „Да, защо да няма?“

— Нямаш ли лекции или нещо такова?

— Както казах, имах среща с Ингве, но тъй като него го няма… — казва тя и вдига ръце. — И ако той е някъде другаде, а ти знаеш къде и защо, с удоволствие ще те закарам там. Не е кой знае какво.

Отворилата се възможност е твърде примамлива и Хенинг просто не може да я изпусне.

— Колата ти наблизо ли е?

— Ето там е — отговаря тя и сочи над главата му.

— Ок. Да тръгваме.

Все пак успяват да се измокрят до кости, изминавайки краткото разстояние от фоайето на института до паркинга. Анете първо отваря шофьорската врата, влиза и отключва неговата. Хенинг влиза в малкото, тъмносиньо „Поло“, което изглежда запазено, въпреки че е на поне петнадесет години. За негова изненада в колата не мирише на абсолютно нищо, въпреки че шофьорът е жена. Нещо му подсказва, че Анете не си пада много по парфюми.

Тя запалва двигателя, включва чистачките на максимална скорост и излиза от паркинга на заден ход. Тъкмо се кани да включи на скорост, когато спира и го поглежда. Стърженето на чистачките се смесва с шумните възражения на двигателя, който още не е загрял.

— Какво става? — пита тя.