Томас Энгер - Фантомна болка

Отново се оглежда. В ъгъла зад кашоните вижда нелакирана чамова полица, отрупана със стари канцеларски материали, листове хартия с логото на „Новините 123“, пликове, химикалки и дори чадъри и бели тениски. Хенинг си проправя път до полицата, прескачайки един прашен компютър, след което започва да разглежда предметите на рафта, който е на нивото на очите му. Нищо интересно. Застава на пръсти и сваля една кутия от най-горния рафт. Но когато го прави, тя се продънва и съдържанието й се изсипва в краката му. Той се навежда и усеща остра болка в кръста и хълбоците си. Това е болка, която понякога се връща, за да му напомни нещо, което никога няма да забрави — хлъзгавото перило и фаталния плочник два етажа по-надолу. Хенинг стиска зъби и започва да рови в боклука около краката си. Празен бележник. Записки от Норвежката конференция за разследваща журналистика. Компютърна мишка. Три химикалки. Две полупразни кутии с кламери… и купчина аудиокасети, завързани с жълто тиксо. Инициалите ХЮ са изписани с маркер отстрани, заедно с въпросителен знак.

Хенинг се усмихва доволно. „Значи все пак някой ги е прибрал“ — мисли си той и преброява осем касети, като всяка съдържа около четири часа записи. Веднага осъзнава, че няма да може да се концентрира върху нищо друго, докато не ги изслуша всичките. Може би трябва да помоли Хайди Шус за два дни отпуска.

Мобилният му телефон прекъсва мислите му. На екрана пише „Неизвестен номер“, но Хенинг вдига.

— Туре Пули се обажда. Улсвик ми каза, че си искал да говориш с мен.

Хенинг се изправя и болката в кръста отново го прорязва.

— Да. Благодаря, че се обади.

Той се опитва да подреди мислите си, но накрая задава първия въпрос, който се появява в главата му:

— От къде се познаваме?

Минават няколко секунди, но Пули не отговаря.

— Първият път, когато говорихме по телефона, ти ме попита дали те помня. Това не е въпрос, който ще зададеш на човек, с когото никога преди не си говорил. Но аз не си спомням някога да сме се срещали. Не помня нищо от седмиците преди смъртта на сина ми. Затова се чудех дали не сме се запознали малко преди пожара в апартамента ми. Така ли е?

Секундите минават, а Хенинг става все по-напрегнат.

— Някъде четох, че не обичаш да даваш интервюта, Пули. Може би съм се опитвал да си уредя интервю с теб? Това ли е била причината?

Пули не отговаря.

— Може би съм работил върху случай, свързан по някакъв начин с теб?

Тишина.

— Защо си бил пред апартамента ми онази нощ?

Пули въздъхва.

— Не мога да ти кажа нищо за това, Юл.

— Защо не?

— Просто не мога. Тук подслушват телефонните разговори.

— Не ми пука за това.

— Да, но на мен ми пука.

— Ако искаш да ти помогна, трябва да не ти пука.

Пули въздъхва. Същото прави Хенинг, докато Пули обмисля отговора си.

— Не мога да ти кажа по телефона — отвръща накрая той.

— Тогава ми отговори на този въпрос: от къде знаеше, че съм отново на работа?

Тишина.

— Супер — изсумтява Хенинг. — Този случай не ме интересува. Късмет с обжалването.

— Не! Не го прави, моля те, не го прави!

Турлайф сграбчва мъжа за рамото и го дръпва към себе си.

— Гледай пътя!

Колата занася и излиза от пътя. Турлайф пуска мъжа и извива волана, връщайки гумите на асфалта. Веднага след като се уверява, че няма да катастрофират, той отново започва да се моли:

— Не го прави! Ще направя всичко, което поискаш, моля те, дай ми още един шанс, моля те, не я наранявайте, не я убивайте!

— Твърде късно е, Туфе. Дадох ти шанс.

— Не, не може да е твърде късно! Ще направя всичко, което поискаш. Каквото и да е то. Моля те.

Турлайф плаче. Мъжът не му обръща внимание.

— Моля те — повтаря той и удря волана с юмрук. Пътят свършва. Турлайф спира колата, обляга глава на волана и започва да хлипа.

— Завий надясно — нарежда мъжът и се обръща към него. — Има кола зад нас. Завий надясно — повтаря той, този път по-силно.

Турлайф бавно се изправя. Пред очите му се вихри червена мъгла. Не вижда накъде отива колата, само усеща, че скоростта нараства. „Убих я — мисли отчаяно той. — Аз съм виновен. Днес ще излезе от работа за последен път. Никога повече няма да види децата.“

„Децата — мисли си той. — Господи!“

— Моля те! — повтаря немощно Турлайф. — Ще направя всичко. Всичко. Обещавам. Следващия път ще се справя.

Но мъжът не отговаря.

Турлайф кара мълчаливо. Пътят е тесен, с трева от двете страни. Цветовете се смесват и въртят в главата му.