Томас Энгер - Фантомна болка

Мъжът сочи към избеляла кафява ограда пред парцел, който няма обозначения. Турлайф вижда надгробни плочи, стърчащи от добре поддържаната трева. Паркира между две брези, чиито клони хвърлят плътна сянка.

— А сега какво? — пита Турлайф.

— Ще чакаме. Можеш да изключиш двигателя.

Няколко минути седят в тишина. След това чуват приближаваща кола. Черна котка пробягва през пътя и изчезва в храстите. Колата се появява, профучава покрай тях и отново става тихо. Не след дълго се появява трактор. След това двама велосипедисти. Турлайф забелязва, че мъжът ги проследява с очи, видимо заинтригуван.

Изведнъж той се обръща към него и казва:

— Идеално.

— Кое?

— Виж огледалото.

Зад тях се задава мъж със слушалки, тъмносин анцуг и синьо яке. Той тича за здраве, но без да бърза.

— Изчакай да мине покрай нас.

Турлайф чака, следейки мъжа в огледалото. Той изпреварва колата, без да й обърне внимание. Просто изчезва зад завоя. Минава още една минута.

— Ок, включи двигателя.

— Какво ще правим?

— Прави това, което ти казвам.

Двигателят изревава.

— Какво искаш да направя?

— Карай. Бързо.

Турлайф натиска педала на газта. Колата ускорява. Тичащият мъж се появява пред тях. Стигнал е основата на дълъг склон, който се извива като змия.

— По-бързо! — казва мъжът и се обляга напред.

— Защо?

— Защото искам да го блъснеш.

— Не мога да го блъсна. Ще го убия!

— По-бързо!

Турлайф се подчинява, стиснал волана. Мислите подскачат в главата му като влакче на ужасите. Какво да прави сега? Не може просто да блъсне този човек!

Минават покрай къща, пред която има табела, рекламираща изложба на скулптури.

— Там живеят хора! — крещи Турлайф.

— Какво от това?

— Ами ако ни видят? Ами ако зад нас има други коли?

— Мисли за жена си. Мисли за това, което ще й направим, ако не го прегазиш.

— Не мога да го направя — крещи той.

— Разбира се, че можеш!

От очите на Турлайф бликват сълзи и му пречат да вижда пътя. Той ги затваря и опитва да примигне, но сълзите продължават да бликат. Едва си поема дъх. Двигателят отново изревава и колата напредва към тичащия мъж. Гората от двете страни на пътя изведнъж изчезва, заменена от лукови насаждения. Замирисва на лук, а сърцето на Турлайф всеки момент ще изскочи от гърдите му. Той надава отчаян стон и ръцете му извиват волана към тичащия мъж. „Ще те блъсна — мисли си Турлайф. — Ще те блъсна сега.“

Той затваря очи и чака сблъсъка на колата с човешкото същество, чийто живот всеки момент ще отнеме. Живота на един невинен мъж. Но сблъсъкът така и не идва. Гумите на колата така и не се извиват към чакълената ивица отстрани на пътя, отвъд която започват луковите насаждения. Турлайф отваря очи. Няколко метра напред има остър ляв завой и те летят към поле, където червените цветчета на картофите все още напомнят за лятото. Турлайф отчаяно се опитва да овладее колата и да се върне на пътя. Чува писък на гуми. Успяват да вземат завоя в последния възможен момент. Турлайф е сграбчил волана и диша тежко. Тичащият мъж зад тях се е заковал на място и размахва юмрук към колата.

„Провали се — мисли си Турлайф. — Не издържа изпита.“

Поглежда към мъжа до себе си, който вече е набрал номер на мобилния си телефон и го притиска до ухото си.

— Здрасти, аз съм — казва той и хвърля един леден поглед към Турлайф. — Той оплеска нещата. Убий жена му.

Връзката ключове, която му е дала главната редакторка Ида Каролине Увесен, дрънчи в ръцете на Хенинг. Един от тях влиза в ключалката на складовото помещение в мазето, където са натрупани излишните офис мебели — поне докато някой не намери подходящо място за нея.

— Най-вероятно ще остане там завинаги — отбелязала е Ида.

Тя няма представа къде са записите на Хенинг. По време на ремонта е царял истински хаос и твърде много хора са участвали в изнасянето на мебели от офиса. Впечатлението за хаос е подсилено, когато той влиза в стаята, задръстена до тавана със столове, бюра, стари компютри, кутии с жици и кабели, мишки и клавиатури, папки и лавици, шкафове и монитори.

Хенинг премества един стол, добира се до първото бюро и отваря чекмеджетата едно по едно. Всички са празни. Бюрата са идентични, така че той няма друг избор, освен да ги претърси всичките, надявайки се, че ще извади късмет. Проправя си път и започва. Скоро навлиза в ритъм, отваряйки и затваряйки чекмеджета. Но без резултат.

„Може би първо са изпразнили чекмеджетата“ — мисли си той. Затваря очи и си представя, че е човекът, извадил касетките със записите от бюрото му. Може би ги е сложил в отделна кутия? Може би дори ги е облепил с тиксо? Хенинг отваря очи и открива кашоните, натъпкани с вещите, извадени от бюрата и шкафовете. Но скоро осъзнава, че те са били пълнени на произволен принцип. Трябват му десет минути, за да прерови всичките и да установи, че в тях няма никакви аудиокасети.