Харлан Кобен - Шест години

— Това, студентка да забегне с преподавател, би трябвало да е истинска сензация. Последвана от родителски обаждания. Съвещания на преподавателското тяло. Неща от този род. Аз обаче прегледах архивите. По времето, когато съпругът ви е избягал, не е напуснал нито един студент. И нито една студентка. Не е отбелязано отсъствието на нито една студентка.

Пак блъфирах, и то — яко. Но пък и в малки кампуси като ланфордския много трудно се пазят тайни. Няма начин студентка да е избягала с професор, а името й да не се знае от всички, хеле пък от госпожа Динсмор.

— Може да е учила в Стрикланд — близкия щатския колеж. Почти съм убедена, че нейният случай беше точно такъв.

— Не това се е случило — не отстъпвах.

— Моля ви се — възпря ме госпожица Ейвъри. — Какво всъщност целите да докажете?

— Съпругът ви е изчезнал. А ето че двадесет и пет години по-късно изчезва и дъщеря ви.

Сега вече държах изцяло вниманието й.

— Моля? — Така силно тръсна глава, че ми заприлича на упорито хлапе. — Нали преди малко ви казах: Натали живее в чужбина.

— Не, госпожице Ейвъри, не живее. И изобщо не се е омъжвала за Тод. Това е било само за заблуда. Тод вече е бил женен. А някой го е убил преди малко повече от седмица.

Тая бомба вече й дойде прекалено. Главата на Силвия Ейвъри първо се килна настрана, после назад, все едно вратът й беше станал гумен. През рамото й видях как Кошера награби телефона и взе да говори някому нещо, без да ме изпуска от очи. Вдървената усмивка беше изчезнала.

— Натали беше толкова щастливо момиче — промълви госпожица Ейвъри с все още провиснала глава, опряла брадичка в гърдите си. — Нямате си представа. А може пък и да имате. Нали я обичахте. Имахте възможността да я видите в истинската й светлина, но това стана много, много по-късно. След като всичко тръгна наопаки.

— Наопаки от кое?

— Не знам дали ще ме разберете: докато беше малка, Натали буквално живееше заради баща си. Появеше ли се той вечер на вратата след лекции, тя писваше от радост и му се хвърляше на врата. — Най-сетне Силвия Ейвъри вдигна глава. На лицето й грееше отнесена усмивка, сякаш виждаше пред очите си далечните спомени. — Арон я вдигаше и я въртеше във въздуха, я тя се смееше до припадък…

Тръсна глава.

— Толкова щастливи бяхме, дявол да го вземе.

— И какво стана след това, госпожице Ейвъри?

— След това той избяга.

— Защо?

— Няма значение — завъртя глава тя.

— Разбира се, че има.

— Горката Натали! Тя така и не можа да го преживее и ето че сега…

— Какво „сега“?

— Няма да разберете. Никога няма да го проумеете.

— Помогнете ми да го проумея, в такъв случай.

— Защо? Че кой сте вие, по дяволите?

— Човекът, който я обича — рекох. — Мъжът, когото и тя обича.

На това вече не знаеше как да реагира. Очите й още бяха вперени в пода, като да нямаше сила дори погледа си да вдигне.

— След като баща й забягна, Натали се промени. Стана затворена. Буквално изгубих малката си дъщеричка. Сякаш Арон отнесе със себе си и щастието й. Акълът й не го побираше. Как е могъл баща й да я зареже? В какво е сбъркала? Защо е престанал изведнъж да я обича?

Представих си я моята Натали като малка — усещаща се изгубена и изоставена от собствения си баща. Направо почувствах болката в гръдта си.

— Нямате си представа колко време след това не можеше на никому за нищо да има доверие. Но както отблъскваше всички от себе си, така и не се предаваше. Вие знаете ли какво е надежда, Джейк? — изгледа ме.

— Смятам, че знам.

— Няма по-жестоко нещо на този свят. Дори смъртта е за предпочитане. Понеже смъртта слага край на болката. А надеждата те вдига високо-високо, а след това те пуска да паднеш с все сила на твърдата земя. Надеждата обгръща сърцето ти с длан, след което го разплесква с юмрук. И пак, и пак. До безкрайност. Точно това ти причинява надеждата.

Събра ръце в скута си и ме изгледа сурово.

— Сега, надявам се, разбирате, защо се постарах да й отнема тази надежда.

— Искали сте Натали да забрави баща си — кимнах.

— Точно така.

— Като сте й казали, че е избягал и ви е изоставил и трите?

Очите й се изпълниха със сълзи.

— Реших, че така ще е най-добре. Нали ме разбирате. Че то ще е причина Натали ще забрави баща си.

— Тоест това, че баща й се е оженил повторно и че си имал други деца, си е било чиста лъжа, така ли излиза?

Силвия Ейвъри не пожела да отговори. Чертите на лицето й се вкамениха.

— Госпожице Ейвъри?

— Оставете ме на мира.