Харлан Кобен - Шест години

— Джейк Фишър.

— Женен ли сте, Джейк?

— Не съм.

— Женили ли сте се изобщо?

— Не съм.

— А имате ли си сериозна приятелка?

Не си направих труда да й отговоря.

— Срамота — заклати глава Силвия Ейвъри. — А сте такъв хубав, снажен мъж. Трябва да се ожените. Да карате някое момиче да усеща закрилата ви. Не бива да живеете сам.

Нещо не ми харесваше в насоката, в която поемаше разговорът ни. Време беше да я променя.

— Госпожице Ейвъри?

— Слушам ви.

— Знаете ли как си изкарвам хляба?

Огледа ме от глава до пети.

— Защитник в някой професионален отбор по американски футбол.

— Университетски професор съм.

— О!

Извърнах се така, че да видя реакцията й на следващите ми думи:

— Преподавам политология в университета Ланфорд.

Какъвто и цвят да беше имало лицето й до този момент, мигновено се отцеди.

— Госпожа Клайнър?

— Не се казвам така.

— Но сте се казвала навремето, нали? Променили сте го, след като съпругът ви напуснал Ланфорд.

— Откъде знаете? — затвори тя очи.

— Много е дълго да ви го разправям.

— Натали ли ви е споменала?

— Не — отвърнах. — Нито веднъж. Дори след като я заведох в кампуса.

— Добре. — И вдигна трепереща ръка към устата си. — Божичко, как сте успели да научите това?

— Нужно ми е да разговарям с бившия ви съпруг.

— Какво? — Очите й се облещиха от уплаха. — О, не, не може да бъде…

— Кое не може да бъде?

Но тя задържа ръката си пред устата и нищо не каза.

— Много ви се моля, госпожице Ейвъри. Много ми е важно.

Силвия Ейвъри стисна силно очи, като детенце, което желае да прогони чудовище. Хвърлих поглед над рамото й. Кошера ни зяпаше с неподправено любопитство. Насилих се да й хвърля фалшива усмивка в нейния стил, да й покажа, че всичко е наред.

Гласът на Силвия Ейвъри премина в шепот:

— Защо държите да повдигнете този въпрос точно сега?

— Крайно ми е необходимо да разговарям с него.

— Толкова време мина оттогава. Имате ли представа колко ми костваше да надживея всичко онова, което се случи. Давате ли си сметка колко болезнено ми е било?

— Не желая никому да причиня болка.

— Нима? Ами престанете, тогава. За какво ви е да го намирате този човек? Знаете ли какво причини на Натали с бягството си?

Мълчах, надявайки се тя да продължи.

— Длъжен сте да знаете. Джули — тя беше малка тогава. И почти не помни баща си. Но Натали? Тя така и не можа да го преживее. И за миг не се отказа от него.

Дланта й наново изпърха към лицето й. Загледа се настрана. Изчаках още известно време, но беше пределно ясно, че засега Силвия Ейвъри няма какво друго да каже.

Опитах се да проявя упоритост.

— Къде се намира в момента професор Клайнър?

— В Калифорния — отвърна ми.

— И къде по-точно в Калифорния?

— Нямам представа.

— В района на Лос Анджелис? На Сан Франсиско? На Сан Диего? Щатът е огромен.

— Казах ви, че не знам. С него не си говорим.

— Откъде тогава сте сигурна, че е в Калифорния?

Това я накара да се замисли. Стори ми се, че по лицето й пробяга сянка.

— Не съм — каза. — Може и да се е преместил.

Излъга ме.

— На дъщерите си сте казали, че се е оженил повторно.

— Точно така.

— А вие как разбрахте?

— Арон ми се обади да ми го съобщи.

— Преди малко казахте, че не си говорите.

— След това. Много от отдавна.

— Как се казва жена му?

— Не знам — завъртя глава тя. — А и да знаех, пак нямаше да ви кажа.

— Защо? На дъщерите си да не кажете — разбирам. Искали сте да ги закриляте. Но какво ви спира на мен да ми кажете.

Погледът й се премести отляво надясно. Реших да блъфирам.

— Проверих брачните регистри — рекох. — Вие така и не сте се развели.

Силвия Ейвъри тихо изстена. Толкова тихо, че нямаше начин Кошера да я е чула, но ушите й все пак се наостриха като на куче, което е доловило неуловим за човешкия слух звук. Пуснах на Кошера същата усмивка в смисъл „Всичко е наред“.

— Как се е оженил повторно съпругът ви, след като не сте се развели?

— Този въпрос следва на него да го зададете.

— Какво всъщност се случи, госпожице Ейвъри?

— Не ровете — завъртя глава тя.

— Май не е избягал със студентка, а?

— Напротив, избяга. — Сега беше неин ред да прояви упоритост. Но не беше никак убедителна. Прекалено отрепетирани оправдания. — Факт е, че Арон ме заряза и избяга.

— На вас ви е известно, че университетът Ланфорд няма кой знае колко голям кампус, нали?

— Как да не знам? Нима не живях там цели седем години?