Харлан Кобен - Шест години

— Че семейството му ще скочи.

— Но Арон в крайна сметка го докладва.

— Пред кого?

— Пред ръководителя на катедрата.

Сърцето ми се смъкна в петите.

— Пред Малкълм Хюм?

— Да.

Подпрях се наново на облегалката.

— И какво каза Малкълм?

— Посъветва Арон да оттегли рапорта. Да се прибере у дома и да премисли нещата.

Спомените ми се върнаха към моя собствен случай с Ибън Трейнър. Нали и той ми беше споменал нещо подобно? За Малкълм Хюм. Човек не се издига до поста държавен секретар, без да прави компромиси, да сключва сделки и да договаря условия и без да му е ясно, че в света изобилства сивата материя.

— Много се изморих, Джейк.

— Едно нещо не мога да проумея.

— Остави го.

— Арчър Майнър така и не е бил докладван. И е завършил с пълно отличие.

— Почнахме да получаваме заплашителни обаждания по телефона. Посети ме някакъв човек. Намъкнал се у дома, докато бях под душа. Когато излязох от банята, го заварих да седи на спалнята. Държеше снимки на Натали и Джули. Дума не обелваше. Просто седеше на леглото със снимките в ръка. По някое време стана и си излезе. Питаш ли ме какво изживях тогава?

А аз си представих как Дани Зукър влиза с взлом в моя дом и сяда на моето легло.

— Казахте ли на съпруга си?

— Разбира се.

— А той?

Обмисли отговора си, преди да го изкаже:

— Струва ми се, че и той най-сетне осъзна опасността. Но беше прекалено късно.

— И какво направи?

— Изчезна. Заради нас.

Кимнах. Нещата почваха да ми се изясняват.

— Но не сте можели да споделите всичко това с Натали. Нито с някой друг. Това е щяло да ги постави и тях в опасност. Затова сте оповестили, че бил забягнал с друга жена. След което сте се преместили другаде и сте си сменили фамилията.

— Да — каза.

Но още нещо ми се губеше. Всъщност предполагах, че ми се губят куп неща. Нещо не ми се връзваше, а чоплеше някъде в дъното на съзнанието ми, но не можех да го уловя. По какъв повод се е срещнала Натали с Арчър Майнър двадесет години по-късно?

— Натали е смятала, че баща й я е зарязал — казах.

Тя само притвори очи.

— И споменахте, че не можела да го преживее.

— Не преставаше да ме разпитва. Толкова мъчно ми беше за нея. Изобщо не биваше да й разправям такива врели-некипели. Но какво друго можех да направя? Всичко, което предприех навремето, беше с цел да опазя дъщерите си. Надали можете да ме разберете. Да си представите какво понякога се налага на една майка да прави. Длъжна бях да защитя дъщерите си, нали ме разбирате?

— Разбирам ви.

— И какво излезе накрая? Виждате ли докъде я докарах? — Закри лице с длани и се разрида. Старицата с ходилката и опърпания пеньоар престана да говори на стената. Кошера май се канеше да се намеси. — Трябваше нещо друго да измисля. Натали не ме оставяше на мира, все ме разпитваше за баща си. Непрекъснато.

Още едно проясняване.

— Така че се принудихте да й кажете истината.

— Да, но тази истина й съсипа живота, не разбирате ли? Представяте ли си какво е да израстеш с представата за онова, което баща ти ти е причинил. Тя се нуждаеше от душевен покой. И от това я бях лишила. Така че накрая нямаше как другояче да постъпя, освен да й призная истината. Да я убедя, че баща й винаги я е обичал. Че тя за нищо не е виновна. И че той никога, ама никога не би я изоставил.

Кимах в такт с думите й.

— По този повод й разказахте за Арчър Майнър. И тя затова е била там през онзи ден.

Тя нищо не отвърна. Само продължи да хлипа. На Кошера явно взе да й писва, понеже се устреми към нас.

— И къде е сега съпругът ви, госпожице Ейвъри?

— Нямам представа.

— А Натали? Тя къде е?

— И това не знам. Но, Джейк?

Кошера вече се изравни с нея.

— Достатъчно, ако обичате.

Не й обърнах внимание.

— Кажете, госпожице Ейвъри.

— Зарежете всичко това. За наше добро. Не постъпвайте като съпруга ми.

Още с излизане на магистралата включих айфона. Не че толкова очаквах някой да ме следи, но ако се окажех неправ, поне щяха да установят, че съм на шосе 287 близо до мола „Палисейдс“. Съмнявам се, че това щеше да им е от особена полза. Отбих вдясно. Имах два имейла и три гласови съобщения от Шента, всяко едно по-притеснено от предходното. Тоест общо пет послания. В първите две — в имейлите — тя най-учтиво ме молеше да се свържа с нея. В следващите две молбата й ставаше все по-настоятелна. А в петото направо замяташе голямата мрежа:

До: Джейкъб Фишър

От: Шента Нюлин