Харлан Кобен - Шест години

Джейк,

Престани да ме отбягваш. Открих важна връзка между Натали Ейвъри и Тод Сандерсън.

Шента

Опаа! Отбих по моста „Тапън Зий“ и спрях при първия изход. Изключих айфона и взех единия от предплатените. Набрах номера на Шента и зачаках. Тя се включи още на второто позвъняване.

— Разбрах, разбрах — каза. — Много си ми ядосан.

— Дала си на нюйоркската полиция оня предплатен номер. Помогнала си им да установят местонахождението ми.

— Приемам вината, но го направих за твое добро. Можели са да те застрелят или да те арестуват за съпротива при задържането ти.

— С тази разлика, че не съм оказвал никому никаква съпротива. Ами просто избягах от едни ненормалници, дето искаха да ме очукат.

— Мълхоланд го познавам отдавна. Свестен човек е. Никак не ми се щеше да те гръмне някой смахнат.

— За какво беше всичко? Та аз дори и за заподозрян едвам минах.

— Няма значение, Джейк. А и не е задължително да ми имаш доверие. Ще го преживея. Но се налага да поговорим.

Поставих лоста за скоростите на положение „паркиране“ и угасих двигателя.

— Твърдиш, че си установила връзка между Натали Ейвъри и Тод Сандерсън.

— Да.

— Да чуем.

— Ще ти кажа, когато седнем да разговаряме. На четири очи.

Замислих се върху думите й.

— Виж какво, Джейк. От ФБР си бяха наумили да те задържат за истински разпит. Успях да ги убедя, че ще се справя по-добре от тяхно име.

— ФБР ли?

— Ъхъ.

— На тях пък за какво съм им притрябвал?

— Върни се, Джейк. Няма да имаш проблеми. Повярвай ми.

— Щом казваш.

— Можеш да разговаряш или с мен, или с ФБР — въздъхна Шента. — Слушай: ако ти кажа за какво става дума, ще ми обещаеш ли да дойдеш и да разговаряш с мен?

Обмислих предложението.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Честна дума. Казвай сега какво има?

— Става дума за банкови обири, Джейк.

На връщане до Ланфорд, Масачусетс, моето ново, неспазващо правилата, живеещо на ръба „аз“ наруши сума ти ограничения на скоростта. Напъвах се да обработя получените сведения, да ги подредя, да огледам възможните хипотези и предположения, да ги отхвърля, после пак да ги подложа на преоценка. В едни отношения всичко си идваше на място; в други — установявах, че се налагаше да насиля някои подробности, за да ги вкарам в съответната схема.

Все още ми липсваха няколко основни отговора, включително и най-важният: къде е Натали?

Преди двадесет и пет години професор Арон Клайнър отишъл при завеждащия катедрата му професор Малкълм Хюм да го уведоми, че току-що е уличил свой студент в плагиатство (или ако трябва да сме по-точни — в директното закупуване) на семестриална работа. А моят някогашен наставник буквално го помолил да не се занимава с въпроса — същата молба, която беше отправил и към мен по отношение на професор Ибън Трейнър.

Питах се: лично Арчър Майнър ли е заплашвал семейството на Арон Клайнър, или е използвал наемници от ММ? Според мен това нямаше значение. Заплашвали са Клайнър дотогава, докато не се убедил, че трябва да изчезне. Опитах се да се поставя на негово място. Клайнър вероятно се е уплашил и осъзнал, че е в безизходица.

Към кого е можел да се обърне за помощ?

Първата ми мисъл: към Малкълм Хюм.

А години по-късно, когато дъщерята на Клайнър попада в аналогична ситуация — уплашена и в безизходица…

Някогашният ми наставник беше оставил навсякъде своите отпечатъци. Необходимостта да разговарям с него се налагаше от само себе си. Набрах номера му във Флорида, но пак никой не ми вдигна.

Шента Нюлин обитаваше тухлена градска къща, която майка ми сигурно щеше да опише като „симпатична“. С отрупани с цветя сандъчета пред сводестите прозорци. Пълна симетрия във всяко едно отношение. Изкачих се по чакълестата алея и позвъних. За моя огромна изненада, на вратата се появи някакво момиченце.

— Кой сте вие? — попита момиченцето.

— Казвам се Джейк. А ти коя си?

Детето беше на пет, най-много на шест. И тъкмо понечи да ми отвърне, отнякъде се втурна Шента с притеснено изражение. Беше вързала косите си на тила, но някои кичури падаха над очите й. По челото й беше избила пот.

— Аз ще го посрещна, Макензи — каза Шента на момиченцето. — Какво съм ти казала за отварянето на входната врата в отсъствието на възрастен човек?

— Нищо не си.

— Ами май си права — прокашля се Шента. — Не бива никога да отваряш входната врата в отсъствието на възрастен човек.

— Но той нали е тук — посочи ме малката. — И е възрастен.