Харлан Кобен - Шест години

— Така. Едното лице, за което ме питаш, се споменава във връзка с банков обир. Нищо особено. Но и второто? В никакъв случай не може да е ново съвпадение.

Да не говорим, че някъде около седмица след обира убиват Тод Сандерсън, рекох си наум.

— И на Тод връзката с обира ли е в някакъв дребен, ама съвсем дребен смисъл? — поинтересувах се.

— Не. Но е дребна, бих казала.

— А по-точно?

— Макензиии!

Извърнах се към писъка и видях жена, която според мен приличаше прекалено много на Шента Нюлин: същия ръст, същите килограми, същата фризура. Така се беше облещила, сякаш в задния двор току-що се е разбил самолет. Проследих погледа й до Макензи, която пак се беше изправила върху пързалката.

Шента придоби безкрайно виновен вид.

— Много съжалявам, Кандис. Казах й да седне.

— Какво значи „казах й“? — възмути се Кандис.

— Извинявай. Наблюдавах я. Но и разговарях с този приятел.

— И смяташ, че това е оправдание?

С усмивка, в която се четеше „Е, свърших добра работа“, Макензи седна, спусна се по пързалката и хукна към другата жена.

— Мамче.

Аха. Ясно. Нищо ново под слънцето.

— Чакай да ви изпратя — каза помирително Шента.

— Вече сме навън — подчерта Кандис. — И сами ще заобиколим къщата.

— Ама не си видяла каква разкошна картина нарисува Макензи. Вътре е. Бас държа, че ще иска да си я вземе у дома.

Кандис и Макензи вече вървяха към предната част на къщата.

— Задръж я — обади се през рамо Кандис. — Вкъщи имам стотици рисунки на дъщеря ми.

Шента ги изгледа как минаха в предния двор. Нормалната й военна стойка се беше изгубила.

— С какво, по дяволите, съм се захванала и аз, Джейк?

— Стараеш се — рекох. — Живееш.

— Нищо няма да излезе от тая работа — завъртя глава тя.

— Обичаш ли го?

— Обичам го.

— Ще се получи. Но няма никак да ти е лесно.

— Ти пък откога се сдоби с толкова мъдрост?

— Завършил съм университета Ланфорд, а през деня гледам всякакви токшоута.

Шента се извърна и се загледа в люлката.

— Тод Сандерсън е имал касета за ценности в банката на Канал Стрийт — каза. — И е бил една от жертвите на обира. Толкоз. Погледнато отгоре — и тук няма да намериш някакъв особен смисъл.

— Само дето след една седмица го убиват — рекох.

— Да.

— Я ми кажи: от ФБР виждат ли някаква връзка между убийството му и обирите?

— Не съм вътре в разследванията им.

— Но?

— Лично аз не успях да видя никаква връзка. Обирът е бил в Манхатън, убийството му — в Палмето Блъф.

— Обаче?

— Обаче изскочи и името на твоята Натали.

— В някакъв дребен, ама съвсем дребен смисъл.

— Да.

— И колко дребен?

— След такива обири ФБР правят опис на всичко. На абсолютно всичко. В разбитите касети повечето хора са държали документи, които са смятали за ценни. Акции и облигации, пълномощни, нотариални актове, все от този род неща. Голяма част от тях, разбира се, са останали разхвърляни по пода. За какво им е на крадците цялата тази бумащина? ФБР обаче ги преглеждат най-старателно и ги описват. Някой си, да речем, съхранявал свидетелството за собственост на братовата му кола. При което името на брата веднага влиза в списъка.

Напъвах се да не изпускам нишката на мисълта й.

— Чакай да проверя дали съм те разбрал правилно. Името на Натали е било в един от тези документи от касетите?

— Да.

— Но тя не е имала касета на свое име там, така ли?

— Не. Бил е в касетата на името на Тод Сандерсън.

— И какво е представлявал въпросният документ?

Шента се извърна и ме изгледа право в очите.

— Завещанието й.

Така че ФБР се интересували какво знам аз по въпроса, обясни Шента. Казах й самата истина: нищо не знам. Но я попитах какво точно е пишело в завещанието й. Не било никак сложно: всичките й активи трябвало да се разделят по равно между майка й и сестра й. Освен това пожелала да я кремират, като освен това изразила особено необичайното желание да разпръснат праха й в гората, която гледа към четириъгълния вътрешен двор на университета Ланфорд.

Обмислих съдържанието на завещанието. Прецених и къде са го намерили. Отговорът все още ми убягваше, но имах усещането, че кръжа точно отгоре му.

Когато станах да си вървя, Шента попита:

— Сигурен ли си, че нямаш какво да споделиш по въпроса?

— Напълно — отвърнах.

Макар да си мислех, че може пък и да имам. Но нямах желанието да го споделям тъкмо с Шента или с ФБР. Имах й точно толкова доверие, колкото бих имал всекиму, обявил ми най-откровено, че е верен най-вече на закона. Да й спомена за „Ново начало“ например, щеше да е направо катастрофално. Но онова, което съвсем ме убеждаваше, че съм прав, беше фактът, че самата Натали не бе имала доверие в правоохранителните институции.