Минах покрай щатския резерват „Отър Ривър“. До виличката на Малкълм Хюм ми оставаха някакви си десет минути. Не знаех на кой мобилен номер мога да му се обадя — не бях сигурен дори дали изобщо има в себе си клетъчен телефон — но и да можех, пак нямаше да му се обадя. Идеята ми по-скоро беше да се появя изневиделица и да разбера кое как е. Не исках да дам на професор Хюм време да се подготви. Търсех отговори и подозирах, че ще ги получа от моя някогашен наставник.
Пък и не ми трябваше да научавам кой знае колко. Научил бях достатъчно. Сега просто исках да се уверя, че Натали е жива и здрава, че знае, че по петите й са едни много лоши хора, и че евентуално, при възможност, бих могъл да избягам и да заживея с нея. Е, не е да не бях чул за правилата и клетвите на „Ново начало“, но какво разбира сърцето от правила и клетви?
Нямаше начин да няма начин.
Насмалко да подмина табелчицата, сочеща към Атъл Драйв. Свих наляво по черен път и тръгнах да катеря планината. Когато стигнах до върха, езерото Канет се ширна точно под мен, застинало като огледало. Масово се злоупотребява с израза „девствена природа“, но в мига, в който съзрях водата на езерото, той стигна до нови висоти. Спрях колата и слязох. Въздухът беше толкова свеж, че и едно вдишване ти стигаше да почувстваш как са се напълнили дробовете ти. Тишината и покоят бяха направо смайващи. Давах си сметка, че ако викна, ехото ще отеква и отеква и никога няма да изчезне докрай. Викът ми ще да остане да живее в тукашните гори, може да затихва полека-лека, но никога няма да умре, а ще се слее с другите някогашни звуци, които все още жужат тихичко сред едва долавящия се бръм на великата природна пустиня.
Оглеждах се да видя къща на брега на езерото. Нямаше такава. Но имаше два пристана. Със завързани към тях канута. И нищо повече. Върнах се в колата и поех наляво. Черният път плачеше за поддръжка. Колата подскачаше по неравностите, които подлагаха на изпитание амортисьорите и констатираха неадекватността им. Добре че застраховах взетия под наем автомобил, мина ми през ум — необичайна мисъл за моменти като сегашния, но знае ли човек накъде ще хукне мисълта му? Сетих се и за това, че професор Хюм притежаваше и пикап с четири двигателни колела — нетипично превозно средство за професор по хуманитарните науки. Сега вече разбрах защо.
По някое време видях пред себе си два успоредно паркирани пикапа. Спрях зад тях и слязох от колата. Неволно забелязах и множеството дири от гуми по пръстта — или Малкълм беше ходил няколкократно до някъде и се е връщал, или имаше в момента гости.
Но не бях сигурен какво точно ми говори това.
А когато погледнах нагоре по склона и видях къщурката с тъмните прозорци, буквално се просълзих.
Този път нямаше мека утринна светлина, нито онази розовост, която съпровожда пукането на зората. Слънцето залязваше зад колибата, хвърляше дълги сенки и превръщаше някогашната привидно необитавана и напусната сградичка в нещо по-черно и заплашително.
Беше колибата от картината на Натали.
Заизкачвах се по хълма към предната врата. Усещах се като в сън, като Алиса в страната на чудесата, сякаш излизах от реалния свят и навлизах в картината на Натали. Стигнах до вратата. Копче за звънец нямаше. А когато почуках, звукът раздра тишината така, сякаш бях стрелял.
Изчаках, но не чух ответен звук.
Почуках втори път. Пак нищо. Обмислих какъв да е следващият ми ход. Можех да сляза до езерото да проверя дали Малкълм не е там, но пълният покой, който ме заобикаляше, ми подсказваше, че долу няма никой. Притесняваше ме и наличието на всички онези следи от гуми.
Завъртях топката на вратата. Беше отключено. Нещо повече: брава изобщо нямаше, нито процеп, в който да пъхнеш ключ, било то в топката или под нея. Отворих и влязох. Тъмно. Щракнах ключа на лампата.
Няма никой.
— Професор Хюм?
След дипломирането ми той настояваше да го наричам „Малкълм“, но така и не успях да си пречупя езика.
Надникнах в кухнята. Празна. Спалнята беше една-единствена. Отправих се натам, неволно пристъпвайки на пръсти.
А като влязох в стаята, сърцето ми падна, сякаш беше камък.
О, не…
Малкълм Хюм лежеше проснат по гръб върху леглото, със засъхнала пяна на лицето, с полуотворена уста, с лице, разкривено от последния му, замръзнал вик на агония.
Коленете ми се огънаха. Наложи ми се да се подпра на стената. Нахлулите спомени насмалко да ме съборят на пода: първата му лекция, на която присъствах като първокурсник (за Хобс, Лок и Русо), първата ни среща в кабинета, който сега се води мой (обсъждахме как художествената литература изобразява законите и насилието), часовете, които бях посветил на дипломната си работа (на тема „Законност“), мечешката му прегръдка в деня, в който завърших, и сълзите в очите му.
Читать дальше