Харлан Кобен - Шест години

— Така и не миряса — каза нечий глас зад гърба ми.

Извърнах се. Джед беше насочил в мен пистолета си.

— Не съм го убил аз — рекох.

— Знам — приковал ме беше с погледа си Джед. — Сам го направи. Цианкалий.

Сетих се за кутийката с хапчето на Бенедикт. И думите му, че всеки член на „Ново начало“ имал по една.

— Нали ти казахме да стоиш настрана.

Тръснах глава да се овладея, да внуша на онази част от мен, която копнееше да рухне и скърби, че още не е дошъл подходящият момент.

— Всичко това е започнало, преди да се намеся. И изобщо не подозирах за съществуването му, докато не видях некролога на Тод Сандерсън.

Джед изведнъж придоби страшно уморен вид.

— Няма значение. По милион начина се опитахме да ти покажем, че не бива да се месиш. Но ти не се вслуша. Все едно е дали си виновен, или невинен. Ти знаеш кои сме. И че сме положили клетва.

— Да ме убиете.

— В случая — да. — И Джед пак погледна към леглото. — След като Малкълм се почувства длъжен да сложи край на живота си по този начин, нима не съм аз длъжен да сложа край на твоя?

Но не стреля. Явно Джед не изгаряше вече от желание да ме гръмне. Усещах го. Изпитвал го е, докато е смятал, че аз съм убиецът на Тод, но никак не му се щеше да ме пречука само за да запазя мълчание. В крайна сметка погледна отново трупа.

— Малкълм те обичаше — каза Джед. — Като собствен син. Не би желал… — Гласът му затихна, а ръката му сне оръжието.

Направих пробна крачка към него.

— Джед?

Той се извърна към мен.

— Имам чувството, че ми е ясно как хората на Максуел Майнър са успели да се доберат до Тод.

— Как?

— Но първо трябва да си изясня едно нещо — рекох. — Кой положи началото на „Ново начало“ — Тод Сандерсън, Малкълм Хюм или… ти, да речем?

— Каква връзка може да има това с каквото и да било?

— Ъъ… просто ми гласувай за секунда мъничко доверие, а?

— Основоположникът на „Ново начало“ беше Тод — отговори ми Джед. — Бяха обвинили баща му в чудовищно престъпление.

— Педофилия — уточних.

— Точно така.

— Заради което баща му се е самоубил — добавих.

— Нямаш представа как Тод понесе самоубийството му. По онова време деляхме една стая в общежитието и бях най-добрият му приятел. Той се разкапа пред очите ми. Не можеше да се примири с цялата несправедливост. Дали нямаше да се развият нещата другояче, ако баща му беше намерил начин да изчезне, питахме се. Но дори и да беше успял, от такива обвинения бягане няма. Те вървят вечно след човека.

— Освен — рекох — ако не му се предостави ново начало.

— Точно така. Тогава си дадохме сметка колко хора се нуждаят да бъдат спасени и че единственият начин да се спасят, е, като им се осигури нов живот. Професор Хюм споделяше този наш възглед. И в неговата биография имало човек, който е можел да се възползва от такова ново начало.

Думите му ме накараха да се замисля. Дали пък този „човек“ не е бил професор Арон Клайнър.

— Затова обединихме усилията си — продължи Джед. — Формирахме групата си уж като благотворително дружество. Баща ми беше шериф на федерална служба и укриваше защитени свидетели. Така че правилата ми бяха пределно ясни. Фермата наследих от дядо ми. И я превърнахме в убежище. Обучавахме хората как да се държат след като приемат нова самоличност. Ако си бил любител на хазарта например, не бива да се появяваш повече в Лас Вегас или по хиподрумите. Мъчехме се да въздействаме на психиката им, за да осъзнаят, че изчезването е един вид самоубийство и прераждане — унищожаваш едно човешко същество с цел да създадеш ново. Осигурявахме им непробиваеми нови самоличности. Ползвахме дезинформация, за да пращаме издирващите ги по грешни следи. Правехме им заблуждаващи татуировки и други промени във външния вид. В отделни случаи Тод променяше физиономиите им с помощта на пластичната хирургия.

— А след това? — попитах. — Къде пращахте спасените от вас?

— Точно там е хватката — засмя се Джед, — че ние никъде не ги местехме.

— Не те разбирам.

— Ти не преставаш да търсиш Натали, но отказваш да се вслушаш. Никой от нас няма ни най-малката представа къде може да е тя. Така е организирана дейността ни. И да искаме, не можем да ти кажем. Ние ги подготвяме до съвършенство, но в един момент ги оставяме на някоя железопътна гара и оттам нататък следите им се изгубват напълно. По този начин гарантираме безопасността им.

Опитах се да преглътна казаното: идеята, че няма абсолютно никакъв начин да я намеря; че е изключено някога да се съберем отново. Мисълта, че от самото начало всичките ми усилия са били напразни, буквално ме смаза.