Харлан Кобен - Шест години

Вляво от задната врата стоеше един от онези. По дяволите!

— Девет-едно-едно. Какво е естеството на спешния ви случай?

Обясних й набързо, че се стреля и че има най-малко двама ранени. Дадох й адреса и оставих телефона на масата, без да прекъсвам връзката. Зад гърба си чух вика на Дани Зукър:

— Окей, хвърли първо пистолета навън.

И ми се стори, че този път видях усмивка на лицето на Джед. От него течеше кръв. Нямах представа къде е улучен и дали е смъртно ранен, но Джед, изглежда, знаеше. Даваше си сметка, че, така или иначе, животът му свършва, а мисълта явно му носеше странен душевен покой.

Джед отвори вратата и започна да стреля. Чух как втори човек изкрещя от болка — предполагам, че поредният куршум на Джед беше стигнал до целта си, — след което се разнесе глухото пльокане на куршуми от автоматично оръжие, попадащи в човешка плът. Оттам, където се намирах, видях как тялото на Джед отхвръкна назад с веещи се на главата ръце, като в някакъв ужасен танц. Строполи се в къщата. Куршумите продължаваха да се забиват и да разтърсват безжизненото му тяло.

Край. За него, а вероятно и за мен.

Дори ако приемех, че Джед е убил двама от онези, оставаха още трима — живи и въоръжени. За няколко наносекунди прецених шансовете си. Почти нулеви. Макар всъщност да имах една искрица надежда. Да печеля време. Да бавя топката, докато дойде полицията. Но си дадох и сметка колко далеч сме от всичко, колко време карах по оня разбит път и как не бях видял нито една сграда с що-годе официален вид от сума ти километри насам.

Нямаше как кавалерията да пристигне начаса.

Но пък фамилията Майнър може да иска да ме плени жив.

Аз бях последната им възможност да се сдобият с някакви сведения за Натали. Тук вече можех да им полазя известно време по нервичките.

Идваха все по-близо до колибата. Огледах се да видя къде мога да се скрия.

Да спечеля време. Нищо повече.

Но нямаше къде да отида. Изправих се и надникнах през прозорчето на задната врата. Онзи още си беше там и ме чакаше. Прекосих на спринт кухнята и се върнах в спалнята. Малкълм не беше помръднал. Не че бях очаквал да го стори.

Чух как някой влезе в колибата.

Отворих прозореца на спалнята. С надеждата — единствената ми надежда, ако трябва да съм точен — онзи отзад да е зает да наблюдава вратата. Прозорецът на спалнята беше на дясната стена. Оттам, където го видях да стои, не трябваше да има видимост към този прозорец.

Откъм всекидневната долетя гласът на Дани Зукър:

— Професор Фишър? Знаем, че си вътре. Не ни карай да те чакаме, за да не стане още по-зле.

При отварянето му прозорецът изскърца. Зукър и един от сатрапите му се затичаха по посока на звука. Мярнах ги, докато се преметнах през прозореца и хукнах към гората.

Зад мен затрещяха оръжия.

Явно не изгаряха от желание да ме заловят жив. Не знам дали си въобразявах, или наистина беше така, но мога да се закълна, че усетих как куршумите свистяха досами тялото ми. Продължих да бягам. Изобщо не се озърнах. Краката ми работеха безспирно…

Някой плонжира в нозете ми отляво.

Предположих, че е постовият от задната страна. От удара паднахме и двамата. Успях да го млатна веднъж с юмрук по физиономията. Главата му се отметна назад. Засилих се и го изтресох втори път. Онзи охлаби захвата си.

Късно беше обаче.

Над нас стояха Дани Зукър и другият главорез с насочени в мен оръжия.

— Теб можем и жив да те оставим — каза с най-прости думи Зукър. — Само ни кажи къде е тя.

— Не знам.

— В такъв случай ти си ми напълно излишен.

Край. Нямаше съмнение, че е дошъл краят ми. Онзи, който ме беше повалил, тръсна глава. Изправи се и грабна пистолета си. А аз останах на земята, само че заобиколен вече от трима въоръжени мъже. Нямаше мърдане. Нямаше и вой на приближаващи се сирени. Единият от пазещите ме стоеше от лявата ми страна, другият — от дясната. Вдигнах очи към Дани Зукър, който беше отстъпил крачка назад. И извадих последния си коз.

— Ти си убиецът на Арчър Майнър, нали?

Заварих го неподготвен. Объркването му пролича по лицето.

— Какво?

— Трябвало е някой да му запуши устата — рекох, — а Максуел Майнър не би посегнал на собствената си рожба.

— Ти си луд.

Онези двамата се спогледаха.

— За какво ви е иначе да я търсите? — попитах. — Шест години минаха оттогава. Знаете, че никога няма да се яви като свидетел.

Дани Зукър завъртя глава. На лицето му се беше изписало нещо като мъка.

— Ти просто си говориш наизуст, нали?