Харлан Кобен - Шест години

И вдигна пистолета с вече почти видимо нежелание. Изиграл бях и последната си карта. Хич не ми се щеше да умра точно по този начин — проснат на земята помежду им. Понечих да се изправя, като в същото време се чудех какво да сторя за последно, когато друг взе решението вместо мен.

Чу се единичен изстрел. Главата на оня от лявата ми страна се пръсна като настъпен с тежък ботуш домат.

Всички останали се извърнахме по посока на изстрела. Пръв се съвзех аз. И понеже оставих отново да ме командва примитивният ми обонятелен мозък, плонжирах право към мъжа, когото вече бях ударил на два пъти с юмрук. Беше ми най̀ под ръка, а и се предполагаше да е най-замаян след двата удара.

Целта ми беше да грабна пистолета му.

Но онзи реагира много по-бързо, отколкото очаквах. Май и той се беше подчинил на примитивния си обонятелен мозък. Отстъпи назад и се прицели. Прекалено далече беше от мен, че да го стигна овреме.

Но в този миг и неговата глава избухна в алена мъглявина.

Кръвта ме плисна в лицето. Дани Зукър не се поколеба дори за миг, ами скочи и се скри зад мен. Прехвана ме през шията с ръка и опря дулото на пистолета си в главата ми.

— Не мърдай! — прошепна ми.

Изобщо не мислех да мърдам. Настана тишина. Дани се беше прилепил към мен, за да го прикривам, и ме дърпаше да се оттеглим назад към колибата.

— Излез! — провикна се Зукър. — Ако не излезеш, ще му пръсна черепа!

Нещо изшумоля. Зукър дръпна рязко главата ми надясно, та тялото ми да продължи да го прикрива. Извърна се съвсем надясно, откъдето беше дошъл шумът. Погледнах към поляната.

И сърцето ми спря.

По склона, с насочено към нас оръжие, слизаше Натали.

— Опаа! Я виж кой е дошъл! — проговори пръв Дани Зукър.

Още щом я видях, тялото ми отмаля. Погледите ни — моят и на Натали — се срещнаха, при което моят свят избухна във всички възможни посоки. Малко са по-силните изживявания, които съм имал през живота си, в сравнение с това най-обикновено вглеждане в сините очи на жената, която обичах, та изпитах някакво особено задоволство от факта, независимо от опрения в слепоочието ми пистолет. Ако гръмне — гръмне! Аз за този един-единствен миг бях изживял повече, отколкото през всичките изминали шест години. Така че, ако ми беше писано да умра точно сега — не, не че го исках, напротив, повече от всичко копнеех да оцелея и да заживея с тази жена, — щях поне да си умра, изживял своя пълноценен живот, като пълноценен човек, какъвто не се бях чувствал дори допреди секунди.

Без да отмества насочената към нас цев, Натали заповяда:

— Пусни го!

А очите й не се откъсваха от мен.

— Няма начин, пиленце — отвърна Зукър.

— Пусни го и ще ти се предам.

— Не! — изкрещях.

Зукър заби дулото дълбоко отстрани на врата ми.

— Мълчи!

После се обърна към Натали:

— Защо мислиш, че ще ти повярвам?

— Ако ценях себе си повече от него, изобщо нямаше да се покажа.

Очите на Натали си оставаха впити в мен. По никакъв начин нямаше да позволя подобна размяна, но нещо в погледа й ме предупреди да кротувам, поне засега. Ако трябва да съм по-точен, тя буквално ми внушаваше да я послушам, да оставя нещата да се развият така, както тя искаше.

Може пък да не е дошла сама, мина ми през ум. Да е довела и други. Може и конкретен план за действие да има.

— Добре тогава — каза Зукър, все още скрит зад мен. — Положѝ оръжие и ще го пусна.

— Няма да стане — отвърна тя.

— Ъ?

— Ще го отведем до колата му. Ще го сложиш да седне на шофьорското място. И в момента, в който потегли, ще сложа оръжието си на земята.

Зукър се зае да обмисли предложението й.

— Вкарвам го в колата, значи. Ти хвърляш оръжието, а той си заминава.

Натали кимна повторно, все още гледайки ме право в очите, направо хипнотизираща ме да изпълнявам командите й.

— Съгласна — каза.

Отправихме се към предната страна на къщата. Натали продължаваше да стои на тридесетина метра от нас. Чудех се дали наблизо не е Куки или Бенедикт, или някой друг от „Ново начало“. Може пък да чакат край колата, готови за стрелба, да пречукат Зукър с първия изстрел.

Когато наближихме колата, Зукър възприе подход под ъгъл, при който и возилото, и аз го прикривахме.

— Отваряй! — заповяда ми.

Поколебах се.

Но той притисна цевта още по-силно във врата ми.

— Отвори вратата.

Хвърлих око на Натали. Самоуверената й усмивка проби гръдния ми кош и го смачка, сякаш беше яйчена черупка. Но докато сядах на шофьорското място, с нарастващ ужас осъзнах какво точно прави тя.