Харлан Кобен - Шест години

Силвия Ейвъри май вече нямаше сили да ми възразява. Просто седеше вкаменена насреща ми.

— Казали сте на Натали, че баща й никога, в никакъв случай нямало да я изостави.

— Така беше — каза тя. — Толкова силно я обичаше. И Джули обичаше. И мен. Такъв добър човек беше поначало.

— Прекалено добър — отбелязах. — Затова винаги е виждал нещата само в черно и бяло.

— Прав сте.

— Когато ви съобщих, че Арчър Майнър е загинал, вие казахте „Така му се пада“. Той ли беше убиецът на съпруга ви?

Тя сведе глава.

— Никой вече не може да ви навреди — рекох, което беше само отчасти вярно. — Арчър Майнър ли уби съпруга ви, или друг човек, изпратен от баща му?

Едва тогава тя ми отговори:

— Самият Арчър.

Кимнах. Предварително го бях изчислил.

— Дойде въоръжен у дома — разправяше Силвия. — Настоя Арон да му даде писмената работа, която доказвала, че е преписвал. Защото, не знам дали го оценявате, той наистина се мъчеше да излезе от сянката на баща си, и ако се разчуеше, че е преписвал…

— Това е щяло да го смъкне на нивото на баща му.

— Умолявах Арон да изпълни желанието му. Но той се запъна. Мислеше, че Арчър блъфира. Тогава Арчър запъна пистолета в главата на Арон и… — Затвори очи. — Смееше се, докато натискаше спусъка. Това ми е най-яркият спомен оттогава. Смехът на Арчър Майнър. После ми заповяда аз да му дам писмената работа, иначе съм щяла да бъда следващата. Аз, естествено, му я дадох. По-късно дойдоха двама души. От хората на баща му. И отнесоха тялото на Арон. След което единият от онези двамата ме накара да седна. И ми каза, че ако само думичка обеля за случилото се, с дъщерите ми щели да се случат отвратителни неща. Няколкократно го подчерта. Нареди ми да казвам, че Арон е избягал. Което и направих. Поддържах лъжата през всичките тези години единствено за да осигуря безопасността на момичетата ми. Надявам се, че поне това оценявате.

— Оценявам го — изрекох с болка.

— Нямаше как да не изкарам бедния ми Арон злодея в случая. Та дъщерите му да престанат да разпитват за него.

— Но Натали отказа да го възприеме, така ли?

— Не преставаше да ме врънка.

— И както казахте миналия път, лъжата я е съсипала. Мисълта, че баща й я е зарязал.

— Най-отвратителната идея, която можеш да внушиш на едно младо момиче. Сигурно трябваше друго да измисля. Но какво?

— Значи, тя не спираше да ви разпитва, казвате.

— Не миряса. Върна се в Ланфорд да говори с професор Хюм.

— Но и Хюм не е знаел.

— Не знаеше. А тя не спираше да пита и разпитва.

— Което е можело да й докара единствено неприятности.

— Именно.

— Поради което решихте да й признаете истината. Че баща й не е избягал със студентка. И не е избягал, понеже се е боял от фамилията Майнър. Видяхте се принудена да й кажете в крайна сметка самата истина — че Арчър Майнър е убил баща й най-хладнокръвно, с усмивка на уста.

Силвия Ейвъри не кимна. Нямаше и нужда. Сбогувах се и си тръгнах.

Сега вече ми беше ясно какво е търсела през онази нощ Натали във високата офис сграда. Защо е отишла при Арчър Майнър тогава, когато е щял да бъде сам. И защо Максуел Майнър не преставаше да търси Натали. Не защото се е притеснявал от нейните свидетелски показания.

А защото е искал да отмъсти за убийството на сина си.

В следващото, което ще ви кажа, не съм стопроцентово сигурен. Нямам представа дали Натали е простреляла Арчър Майнър с усмивка на уста, или пистолетът й е гръмнал случайно, или Арчър Майнър е взел да я заплашва, или го е направила при самоотбрана. Но и не ме интересува всъщност.

Предишният човек, който бях, щеше да се вълнува от този въпрос. На новия ми „аз“ му беше безразлично.

Край на лекцията. Тръгвам през ливадата. Небето над Санта Фе е по-синьо, откъдето и да било другаде. Засенчвам с длан очите си и крача напред.

В онзи ден преди една година, със заседналия в рамото ми куршум, гледах как Натали си тръгва от мен. И тогава извиках „Изключено е“, когато поиска от мен да й обещая, че няма да я търся. Отказа както да ме изслуша, така и да почака. Наложи ми се да сляза от колата. Болката в рамото изобщо не можеше да се сравнява с болката от това, че пак ме изоставяше. Затичах се към нея. Обгърнах я с двете си ръце — дори с болната, простреляната — и я притиснах към себе си. И двамата стиснахме очи. Стоях, вкопчил се в нея, и се чудех дали друг път някога съм изпитвал подобно задоволство. Тя се разплака. А аз я прегърнах още по-силно. Тя положи глава върху гърдите ми. После, за секунда, се опита да се отскубне. Но само за секунда. Ясно й беше, че този път няма да я пусна. Независимо от всичко, което вероятно е направила или е щяла да направи.