Харлан Кобен - Шест години

А защо?

До този момент не се бях замислял по въпроса. Натали е имала възможността да се довери на ченгетата и да я включат в програма за защитени свидетели или нещо от сорта. Но не го е сторила. Защо? Какво ли е знаела, че да не тръгне по този път? Но пък щом тя е нямала вяра на ченгетата, на какво основание трябваше да им имам аз?

Извадих отново клетъчния си телефон и опитах флоридския номер на Малкълм Хюм. И пак никакъв отговор. Достатъчно. Закрачих бързо към „Кларк Хаус“. Госпожа Динсмор тъкмо се настаняваше зад бюрото си. И ме изгледа над сърповидните си очила за четене.

— Не би трябвало да си тук.

Нямах настроение нито за оправдания, нито за задевки. Казах й само, че не съм успял да се свържа с Малкълм Хюм.

— В момента не е във Виро Бийч — рече тя.

— А да имаш представа къде е?

— Имам.

— Ще ми кажеш ли?

Тя посвети известно време на подреждането на листата върху бюрото си и на нагласяването на някакъв кламер.

— Отседнал е във виличката си на Лейк Канет.

Преди много години ме беше поканил да го посетя на езерото да ловим риба, но така и не отидох. Ненавиждам риболова. Не намирам никакво удоволствие в него, пък и поначало не си падам по мързелашките дейности, граничещи с дзен медитирането. Трудно ми е да се изключвам от околния свят. Предпочитам да чета, вместо да оставям мисълта ми да се рее. Обичам мозъкът ми да е ангажиран. Но си спомних, че крайезерният имот е бил притежание на рода на госпожа Хюм в продължение на няколко поколения. Професорът редовно се шегуваше, че като ходел там, се чувствал на гости, та благодарение на това го възприемал съвсем като място за почивка.

Или като идеално място за криене.

— Не знаех, че все още я имат тая вила — рекох.

— Качва се там няколко пъти в годината. Приятно му е да се усамотява.

— Не знаех.

— Е, и той не разправя по хората, когато ходи.

— Но на теб ти казва.

— Само на мен — заяви госпожа Динсмор, сякаш ставаше дума за най-очевидното нещо на този свят. — Не обича да го посещават хора. Предпочита да е сам, да пише и да лови риба на спокойствие и тишина.

— Нали? — подметнах. — Да се отърси от буйното ежедневие на пренаселения затворен жилищен комплекс във Виро Бийч.

— Много смешно.

— Благодаря.

— Ти си в платен отпуск — каза тя. — Може би няма да е лошо да си го ползваш извън университета.

— Госпожо Динсмор?

Вдигна поглед.

— Нали знаеш за какво ти досаждам напоследък?

— Имаш предвид разните му там убити студенти и изчезнали професори?

— Да.

— Е, и?

— Ще те помоля да ми дадеш адреса на крайезерната вила. На всяка цена трябва да разговарям насаме с професор Хюм.

Животът на един университетски преподавател, особено ако живее в малък кампус, е доста ограничен. Прекарва го в сюрреалистичния свят на така нареченото висше образование. Чувства се удобно и не вижда защо трябва да си подава носа навън. Имах кола, но обикновено нямах поводи да я карам повече от веднъж седмично. На лекциите ходех пеша. Ходех пеша и до Ланфорд, до любимите ми магазини, заведения, кина, ресторанти и каквото има там за посещаване. Тренирах в супермодерния университетски фитнес комплекс. Светът беше изолиран — не само за студентите, но и за нас, които си изкарваме хляба по такива места.

Не усещаш как академичният свят на хуманитарните науки те обгръща отвсякъде като снежна топка.

А това постепенно изкривява и начина ти на мислене, разбира се, макар че в чисто физическо отношение през изминалата седмица и кусур, откакто бях видял некролога на Тод Сандерсън, пропътувах повече километри, отколкото за всичките шест предходни години взети заедно. Е, може и да преувеличавам, но съвсем малко. Случилите се през този кратък период физически сблъсъци, в съчетание със схващането от седенето с часове в коли и самолети, бяха доста изцедили силите ми. Вярно, крепеше ме повишеното ниво на адреналина ми, но както бях установил по най-трудния начин, и адреналинът не беше неограничен ресурс.

След като отбих от магистрала 202 и поех нагоре през селските райони покрай границата на Масачусетс с щата Ню Хампшър, усетих как почва да ми се схваща гърбът. Спрях пред някаква закусвалня, чиято голяма табела до шосето рекламираше сандвичите им с пържена треска. Предпочетох да се заситя с хотдог, поръсени със сирене пържени картофи и една кока-кола. Сториха ми се невероятно вкусни, та за един миг, тръгнал нагоре към тази усамотена колиба, умът ми се занима с концепцията за последното ядене на осъдения на смърт. Подобни мисли не са никак здравословни. Но не ми попречиха да погълна всичко с огромен апетит и дори да изям и втори хотдог, преди да се кача в колата. Усещах се особено ободрен.