Харлан Кобен - Шест години

Шента направи отчаяна физиономия. Аз само свих рамене. Детето беше съвсем право за себе си. Шента ме покани да вляза и изпрати Макензи да си играе в стаята за занимания.

— А не може ли да изляза навън? — замоли се Макензи. — Искам на люлката.

Шента ме погледна. Аз пак свих рамене. Вече ставах спец по вдигането на рамене.

— Ами какво пречи всичките да излезем в задния двор? — запита Шента с толкова насилена усмивка, че май й трябваше телбод да я задържи върху лицето си.

Все още не можех да определя коя е тази Макензи и какво търси там, но в действителност ме вълнуваха далеч по-важни проблеми. Преместихме се в задния двор, където имаше чисто нова люлка от кедрово дърво, плюс люлеещо се дървено конче, пързалка, покрита катерушка и пясъчник. Любопитството ми се разпали още повече, като се сетих, че Шента всъщност живее сама. Макензи се метна върху люлеещото се конче.

— Дъщерята на годеника ми — предложи нещо като обяснение Шента.

— Аха.

— Ще се женим през есента. Той вече се нанася тук.

— Мога само да ти честитя.

Макензи се люлееше с мерак върху кончето, но в същото време хвърли кръвнишки поглед на Шента.

— Мрази ме до мозъка на костите си — каза Шента.

— Че ти не си ли спомняш приказките от детството си? На теб ти е отредена ролята на злата мащеха.

— Благодаря за просветлението — огледа ме Шента. — Ама и ти не изглеждаш никак добре.

— На това място следва да кажа: „А пък оня да го видиш на какво прилича“.

— За какво се изтезаваш, Джейк?

— Търся жената, която обичам.

— А тя иска ли да я намериш?

— Сърцето не задава въпроси.

— Пенисът е този, който не задава въпроси — поправи ме тя. — Сърцето обикновено е малко по-интелигентно.

А бе, май си права, рекох си.

— Та каква е тая история с банковите обири?

— Ох колко нетърпеливи сме станали — засенчи очи от слънцето Шента.

— Нямам време за игри, в това поне можеш да си сигурна.

— Съгласна съм. Помниш ли първия път, когато ме помоли да проуча Натали Ейвъри?

— Помня го.

— Като подадох името й на системата, получих два хита. Единият — много по-важният — се отнасяше до нюйоркската полиция. Тя била много важен за тях човек. Трябваше да се закълна, че няма да издавам наученото. Ти си ми приятел. И държа да ми имаш доверие. Но аз съм и служител в правоохранителните органи. Поради което нямам право да обсъждам текущи разследвания с приятели. Надявам се, че поне с това си наясно.

Кимнах по възможно най-краткия начин, по-скоро да й дам знак да продължи нататък, отколкото в проява на съгласие.

— Тогава почти не обърнах внимание на втория — каза Шента. — Те нито я издирваха, нито имаха желанието дори да разговарят с нея. Спомената беше просто мимоходом.

— В какъв контекст?

— И дотам ще стигна. Не ме пришпорвай, ако обичаш, окей?

Пак кимнах едва-едва. Първо вдигах рамене, сега кимах.

— Така че съм решила да ти демонстрирам доверие — каза. — Не съм длъжна, но за всеки случай разговарях с нюйоркското полицейско управление и те ми разрешиха. Така че хич не се заблуждавай: изобщо не става дума за нарушаване на някаква поверителност.

— Просто споделяне на тайни между приятели.

— Удар под пояса, Джейк.

— Знам.

— Не е честно. Мъча се да ти помогна.

— Окей. Извинявай. Та какво казват от нюйоркското полицейско управление?

Остави ме една-две секунди да се попека на бавен огън.

— Нюйоркската полиция е на мнение, че Натали Ейвъри е била свидетел на убийство. Или по-точно казано, че е видяла убиеца и е в състояние да го идентифицира категорично. Освен това смятат, че извършителят е видна фигура в света на организираната престъпност. Или, с две думи казано, твоята Натали може да вкара в затвора една от водещите фигури в нюйоркската мафия.

Изчаках я да каже още нещо. Но тя замълча.

— Друго? — попитах.

— Само толкова мога да ти кажа.

— Ти май ме смяташ за идиот — завъртях глава.

— Моля?

— Мен нюйоркската полиция ме разпита. Показаха ми и кадър от охранителна камера и ме уведомиха, че желаят да разговарят с нея. Това, което току-що ми каза, ми е известно отпреди. Да не говорим, че и ти знаеше, че го знам. И това ми било демонстрация на доверие. Докога ще ме будалкаш? Така ли ще ми печелиш доверието — като ми съобщаваш вече известни ми неща?

— Не си прав.

— Кой е убитият?

— Не ми е позволено…

— Арчър Майнър, синът на Максуел Майнър. А полицията е на мнение, че Максуел е поръчителят на убийството на собствения му син.