Харлан Кобен - Шест години

Новият ми предплатен номер избръмча. Погледнах екранчето да видя кой може да ме търси, но всъщност не го бях давал никому, освен на госпожа Динсмор. Табелата на стената предупреждаваше, че използването на клетъчни телефони е забранено, но както вече знаете, понякога съм склонен да предприемам особено големи рискове. Забих в единия от ъглите, извърнах се към стената а ла възрастната жена с инвалидната ходилка и прошепнах:

— Ало?

— Намерих файла на Арчър Майнър — съобщи госпожа Динсмор. — Искаш ли да ти го пратя в имейл?

— Чудесно ще е. Пред теб ли е в момента?

— Да.

— Нещо особено да намираш?

— Още не съм го огледала. В какъв смисъл „особено“?

— Би ли му хвърлила набързо един поглед?

— Добре, но какво всъщност трябва да търся?

Замислих се преди да й отговоря:

— Ами да речем — връзка между двете жертви на убийства. В едно и също общежитие ли са живели? Имали ли са общи лекции например?

— Този въпрос е от най-лесните. Арчър Майнър се е дипломирал преди Тод Сандерсън да си е бил взел приемния изпит. Друго?

Докато пресмятах наум, някаква ледена длан се уви около сърцето ми.

— Там ли си? — попита госпожа Динсмор.

Преглътнах и чак тогава попитах:

— Арчър Майнър живеел ли е в кампуса по времето, когато е избягал професор Клайнър?

След кратка пауза госпожа Динсмор отговори глухо:

— Според мен ще трябва да е бил или в първи, или във втори курс.

— Можеш ли да провериш дали…?

— Предугадих ти въпроса. — Чух как прелиства страници. Хвърлих око да видя какво става зад мен. От отсрещния край на стаята бабата с ходилката и опърпания пеньоар ми намигна похотливо. Отвърнах й, като й намигнах с не по-малко похот. Че какво толкова лошо?

А госпожа Динсмор каза:

— Джейк?

Пак на малко име.

— Кажи.

— Арчър Майнър е посещавал лекциите на професор Клайнър на тема „Гражданско съзнание и плурализъм“. Според досието му е изкарал отлична оценка.

Кошера се върна, бутайки майката на Натали в инвалидна количка. Силвия Ейвъри я бях видял на сватбата преди шест години. Времето дотогава не й се беше отразило особено добре, а ако съдех по онова, което виждах в момента, отношението му оттогава не се беше подобрило ни най-малко.

Все още притиснал телефона към ухото си, попитах госпожа Динсмор:

— Кога?

— Кое „кога“?

— Кога е посещавал тези лекции Арчър Майнър?

— Един момент да погледна. — След което я чух как тихо ахна, но и без друго бях познал какъв ще е отговорът. — През семестъра, в който професор Клайнър напуснал.

Кимнах на себе си. Ето на какво се е дължала отличната оценка. Всички получили такава през въпросния семестър.

Мисълта ми се вихреше във всички възможни посоки. Както бях замаян, благодарих на госпожа Динсмор и прекъснах разговора, а в това време Кошера се спря право пред мен със Силвия Ейвъри. Надявах се да ни остави насаме, но Кошера застана в очакване. Прокашлях се.

— Може и да не ме помните, госпожице Ейвъри…

— Сватбата на Натали — прекъсна ме тя без капка колебание. — Вие бяхте оня мрачен младеж, когото тя беше зарязала.

Хвърлих поглед на Кошера. А тя положи длан върху рамото на Силвия Ейвъри.

— Добре ли си, Силвия?

— Разбира се, че съм добре — сряза я тя. — Върви си гледай работата и ни остави да си поприказваме.

Вдървената усмивка не примига дори за секунда, но това не трябваше и да се очаква. Кошера замина към бюрото си, но първо ни изгледа в смисъл „Може и да не седя с вас, но това не значи, че няма да ви държа под око“.

— Много сте висок — каза ми Силвия Ейвъри.

— Съжалявам.

— Няма за какво да съжалявате. Просто седнете, да не си кривя врата.

— О — усетих се. — Извинявайте.

— Хайде пак с тия извинения. Достатъчно е да седнете.

Седнах на дивана. Те ме проучи известно време.

— Какво искате?

Силвия Ейвъри изглеждаше съвсем дребна и сбръчкана в инвалидната си количка, но то пък има ли някой, който да изглежда едър и суров в такова возило? В отговор на въпроса й й зададох друг:

— Имали ли сте някакви вести от Натали?

Тя обаче ме изгледа с мръсно подозрение.

— Кой пита?

— Ъъ… аз.

— Получавам сегиз-тогиз по някоя картичка. Защо?

— Не сте се виждали?

— Изобщо. Но това не ме притеснява. Тя е волна душа, нали знаете? А пуснете ли една волна душа, тя отлита. Това й е работата.

— А имате ли представа къде може да е кацнала въпросната волна душа?

— Не че ви влиза в работата, но живее в чужбина. На върха на щастието е с нейния Тод. А аз чакам с нетърпение кога ще ми се родят внучета. — И изведнъж присви очи. — Как казахте, че ви е името?