— Историята наистина е прекалено дълга.
— Преди време ме попита за дъщерята на професор Клайнър. Онази, в която си влюбен.
— Да.
— И още ли я издирваш?
— Да.
— Има ли това някаква връзка с отстраняването ти?
— Има.
Мълчание. След което госпожа Динсмор се прокашля.
— С какво мога да съм ви полезна, професор Фишър?
— С досието на един студент.
— Пак ли?
— Пак.
— Както вече ти споменах предишния път, необходимо ти е да получиш разрешение от самия студент.
— И както вече стана дума предишния път, и този студент не е вече жив.
— О! — каза тя. — Как му е името?
— Арчър Майнър.
Пауза.
— Познаваше ли го? — попитах.
— Като студент — не.
— А как?
— Спомням си, че преди няколко години в „Ланфорд Нюс“ писаха, че бил убит.
— Преди шест.
Запалих двигателя на колата, без да махам телефона от ухото си.
— Чакай малко да си изясня докрай положението — каза госпожа Динсмор. — Ти издирваш Натали Ейвъри, нали така?
— Точно така.
— И в хода на издирването ти се налага да надникнеш в личните досиета не на един, а на двама убити студенти.
Странно, но не бях разглеждал нещата от този ъгъл.
— Така е, реално погледнато.
— Може да ти прозвучи нахално, но това изобщо не ми звучи като някаква любовна история.
Не й отговорих. Изминаха няколко секунди.
— Ще ти се обадя — обеща госпожа Динсмор, преди да прекъсне разговора.
Старческият дом „Хайд Парк“ не се различаваше особено от вътрешния двор на някой хотел от веригата „Мариът“.
Симпатично местенце, наистина. Скъпичко на вид благодарение на викторианските беседки отпреде му, но в крайна сметка всичко внушаваше „типово, безлично, панелно“. Основната сграда беше на три етажа, с фалшиви кулички по ъглите. Прекомерно голяма табела обявяваше „ВХОД КЪМ ХАЙД ПАРК“. Минах по пътеката, изкачих се по рампата за инвалидни колички и отворих входната врата.
Жената на рецепцията имаше на главата си прическа каска с формата на пчелен кошер, за последен път видяна върху съпругата на някакъв сенатор около 1964 г. Усмивката й беше толкова вдървена, че можех да почукам на нея против нещастие.
— С какво мога да съм ви полезна?
Засмях се насреща й и разтворих ръце. Бях чел някъде, че разперването на ръце ти придава по-отворен и доверчив вид, а скръстени пред гърдите ръце — точно обратното. Не съм имал възможността да отчета доколко е вярно. Лично на мен ми създаваше усещането, че се каня да грабна някого и да отлетя надалеч с него.
— Дошъл съм на свиждане със Силвия Ейвъри — рекох.
— Имате ли предварителна договорка? — попита Кошера.
— Не бих казал. Просто минавах насам.
В погледа й се прочете известно съмнение. Имаше право жената. Надали са много хората, които така, случайно, се отбиват в старческите домове.
— Мога ли да ви помоля да се запишете?
— Нищо против.
Извъртя към мен възголям регистър, от онези, дето обикновено съм виждал по сватби, погребения и хотели в старите филми, и ми подаде голяма перодръжка. Изписах името си. Жената завъртя книгата обратно към себе си.
— Господин Фишър — произнесе особено бавно името ми, след което вдигна поглед и примига, — мога ли да знам по каква линия познавате госпожица Ейвъри?
— Чрез дъщеря й Натали. Рекох си, че ще й стане приятно да я посетя.
— Не се и съмнявам, че Силвия много ще се зарадва. — И Кошера посочи наляво. — Уютната ни обща занималня е готова да приема гости. Нали не възразявате там да проведете срещата си?
Готова за гости ли?
— Разбира се — съгласих се.
— Ей сегичка се връщам — изправи се Кошера. — А вие се разположете удобно и изчакайте.
Преместих се в уютната и готова да приема гости обща занималня. Работата беше съвсем ясна. Кошера държеше срещата ми да се проведе в общо помещение, в случай че имам някакви нечестиви намерения. Напълно разумно. Известна предпазливост никога не е излишна прочее. Диваните изглеждаха съвсем добре в басмените си калъфи, но в никакъв случай не бих казал, че създаваха усещане за уют. Нищо тук не допринасяше към подобно усещане. Декорът напомняше на образцово заведение, обзаведено така, че да подчертава положителните елементи, но миризмата на дезинфектант, на почистващи препарати с промишлена сила и — хайде де, изплюй камъчето — на възрастни хора не можеше да се сбърка с нищо. Останах прав. В ъгъла стоеше възрастна жена в опърпан пеньоар с инвалидна количка. Говореше нещо на стената и необуздано й жестикулираше.
Читать дальше