Харлан Кобен - Шест години

Но и тя се оказа излишна. Параклисът беше препълнен. Останах най-отзад заедно с другите закъснели правостоящи. Хорът изкара докрай вдъхновения химн, след което на амвона се качи някакъв мъж — не знам пастор ли беше, свещеник ли — и взе да разправя какъв „всеотдаен лекар“ бил Тод, какъв „добър съсед, щедър приятел и прекрасен съпруг“ бил. Това, за лекаря, не го бях чувал. Ораторът се заразпростира върху качествата на Тод — милосърдната му дейност, очарователния му характер, щедрия му дух, способността му да вдъхва всекиму усещането, че е специален, готовността му да запретне ръкави и да се притече на помощ на всеки, бил той приятел или непознат. Аз, естествено, отнесох и тези му слова към познатите ни надгробни славословия — тъй като по природа сме склонни да прехвалваме покойниците, — но в същото време забелязах и сълзите в очите на опечалените, и това как кимаха в знак на съгласие с казаното, сякаш слушаха песен, която само техните уши можеха да чуят.

От задната ми позиция направих опит да съзра Натали някъде по предните редове, но прекалено много глави ми пречеха. И престанах, понеже не желаех да се набивам на очи. Да не говорим, че бях влязъл в параклиса, бях го огледал, та дори и бях изслушал венцехваленията по адрес на покойника. Нима това не беше достатъчно? Каква друга работа имах тук?

Време ми беше да си вървя.

— Първото хвалебствено слово — обяви човекът от амвона — ще произнесе Ерик Сандерсън.

Бледолик тийнейджър — стори ми се накъм шестнадесетгодишен — се изправи и тръгна към амвона. Първата ми мисъл беше, че Ерик е племенник на Тод Сандерсън (и съответно на Натали), но догадката ми бе отречена още с първото изречение от младежа:

— За мен баща ми беше истински герой…

Баща му ли?

Потрябваха ми няколко секунди да се осъзная. Човешкият мозък има навика да се върти по определени релси и му е трудно да скочи от тях. Когато бях малък, баща ми ми разправи следната стара гатанка, която според него трябваше да ме затрудни: „Баща и син катастрофират с кола. Бащата загива. Закарват момчето в болница, но хирургът отказва да го оперира. Не мога, казва, това е моят син. Как е възможно това?“. За такива релси ви говоря. За поколението на баща ми тази загадка вероятно е била доста трудничка, но за хората от моето поколение отговорът — хирургът е била майка му — беше толкова очебиен, че аз направо се изсмях на глас. „Хайде стига бе, тате. Сега остава и да ми пуснеш осемпистовия си магнетофон.“

Та и тук ставаше въпрос за нещо подобно. Как, запитах се, може мъж, женен за Натали само от шест години, да има син тийнейджър? И отговорът е: може, ако Ерик е син само на Тод, а не и на Натали. Или Тод е имал предишен брак, или поне е имал дете от друга жена.

И пак проточих врат да видя Натали на най-предния ред, но стоящата до мен жена въздъхна възмутено в знак, че съм нарушавал личното й пространство. На подиума синът на Тод, Ерик, владееше положението. Говореше красиво и затрогващо. Нямаше сухи очи в параклиса с изключение — да си призная все пак — на моите.

И какво сега? Така ли да стоя? Че да поднеса накрая съболезнованията си на вдовицата и по този начин да я притесня или объркам траурния й ден? Ами аз, старият егоист? Държа ли чак толкова да видя отново лицето й, да я гледам как плаче по изгубената любов на живота й?

Не бях кой знае колко убеден. Погледнах часовника си. Имах билет за връщане за същата вечер. Така де — бързо, смело и сръчно. Без лигавщини, без вълнения, без преспивания, без разходи за хотел. Примирение по най-евтините тарифи.

Вярно, някой би подчертал очебийното — че съм идеализирал прекараното с Натали време далеч извън границите на здравия разум. Разбирам ги. И най-обективно признавам валидността на аргумента им. Сърцето обаче не е обективно. Как можете да допуснете, че аз, който се прекланям пред най-великите мислители, теоретици и философи на нашето време, бих си позволил да падна тъй ниско, че да прибягна до банална аксиома от рода на „Просто знам“. Но аз наистина знам . Знам какви бяхме навремето двамата с Натали. Виждам го с ясен поглед, без никакво допълнително оцветяване, и по тази причина не съм в състояние да изчисля в какви сме се превърнали оттогава.

Или, най-просто казано — все още не проумявам какво се случи с нас.

Ерик приключи словото си. Завръщането на мястото му бе съпроводено с подсмърчания и тихи хлипания, които отекваха из бляскавия бял параклис. Ръководещото погребението религиозно лице се върна на амвона и подаде с ръка общочовешкия сигнал „моля станете“. А когато паството се заизправя, аз се възползвах от суматохата и се измъкнах навън. Пресякох алеята и пак се приютих зад палметото. Опрях се на ствола, гледайки да съм скрит от излизащите от параклиса.