Харлан Кобен - Шест години

— Да не ви е лошо?

Извърнах се и видях хубавелката барманка.

— Добре съм, благодаря.

— Голям човек беше нашият доктор.

— Ъхъ — рекох.

— Близък ли ви беше?

Въздържах се да й отговоря. Минути по-късно вратите на параклиса се разтвориха. Изтъркаляха ковчега под палещите слънчеви лъчи. А когато наближи катафалката, наобиколиха го определените да го носят, включително и синът му Ерик. След тях излезе жена с огромна черна капела. Прегърнала беше момиче на около четиринадесет години. До нея вървеше снажен мъж. Тя се подпираше на ръката му. Той приличаше донякъде на Тод. Нищо чудно да бяха брат му и сестра му, но нямаше как да разбера. Носещите вдигнаха ковчега и го вкараха през задната врата на катафалката. Изпроводиха жената с черната капела и момичето до първата лимузина. Вратата им отвори евентуалният снажен брат. След тях в колата влезе и Ерик. Продължих да наблюдавам излизащите опечалени.

Но все още никакъв помен от Натали.

Не се озадачих особено. Бил съм свидетел и на двата варианта. При единия съпругата излиза първа, непосредствено след ковчега, понякога положила длан отгоре му. В други случаи пък излизаше последна: изчакваше цялата църква да се опразни, преди да намери сили да тръгне по пътеката към изхода. Помня, че на татковото погребение майка ми изобщо не желаеше да се разправя с когото и да било, и използва страничната врата, за да се измъкне от тълпата роднини и приятели.

Наблюдавах излизането на опечалените. По примера на южната жега, и скръбта им беше се превърнала в живо, дишащо създание — неподправено и осезателно. Тези хора не бяха дошли просто за да проявят учтивост. Наистина страдаха по покойника. Бяха потресени от кончината му, но пък и аз какво друго можех да очаквам? Нима съм си мислел, че Натали ще ме зареже заради някакъв там лузър? По-добре ли щеше да ми е, ако вместо този масово обичан лечител ме беше победил някой смугъл мухльо?

Много уместен въпрос.

Барманката все още стоеше наблизо.

— От какво почина? — попитах.

— Ама вие не знаете ли?

Завъртях глава. Мълчание. Извърнах се към нея.

— Убиха го — каза тя.

Думите увиснаха във въздуха, отказвайки да отлетят.

— Убили ли? — повторих.

— Да.

Отворих уста, затворих я, опитах пак:

— Ама как? Кой?

— Струва ми се, че са го застреляли. Но не съм съвсем убедена. От полицията не знаят кой го е убил. Според тях е почнало като опит за обир. Нали знаете как става: крадецът се намъква в къщата ви, не подозирайки, че сте си у дома.

Постепенно взех да изтръпвам. Потокът от излизащи от църквата беше секнал. Вперих поглед в изхода, в очакване всеки миг да се появи и Натали.

Но нея я нямаше.

Отвътре излезе и онзи, който беше провел опелото, и затвори зад себе си вратите. Седна на предната седалка на катафалката. Тя пое бавно, следвана от първата лимузина.

— Има ли страничен изход? — попитах.

— Моля?

— От църквата. Има ли друга врата?

— Не — отвърна ми, след като се напъна да си спомни. — Тази отпред е единствената.

Погребалното шествие се задвижи. Но къде, по дяволите, се беше дянала Натали?

— До гробището няма ли да ходите? — попита ме барманката.

— Не.

Положи длан върху ръката ми.

— Ама май имате нужда да пийнете нещо за свестяване.

По този въпрос спор нямаше. Довлякох се, почти залитайки, подире й до бара и почти се тръшнах върху предишното ми столче. А тя ми наля втори скоч. Очите ми не се отлепяха от процесията, вратата на църквата и градското площадче.

Натали я нямаше.

— Казвам се Тес, между впрочем.

— Джейк — отвърнах.

— Та откъде, казвате, познавахте доктор Сандерсън?

— Завършихме един и същ университет.

— Сериозно?

— Да. Защо?

— Много по-млад ми се струвате.

— Така е. Знаем се по линия на бившите випускници.

— Е, да. Така е обяснимо.

— Тес?

— Слушам.

— Познавате ли изобщо семейството на доктор Сандерсън?

— Синът му Ерик ходеше с племенницата ми. Свястно момче.

— На колко години е?

— Шестнайсет-седемнайсет, там някъде. Горкият. Толкова се обичаха с татко си.

Не знаех как да подхвана темата, затова попитах направо:

— А съпругата на доктор Сандерсън познавате ли?

— А вие не я ли познавате? — килна недоверчиво глава Тес.

— Не съм я виждал — излъгах. — Ние с него се засичахме понякога на сбирките на бившите випускници, на които идваше сам.

— Доста тежко го преживявате за човек, който го е познавал само от сбирките на бившите випускници.