Харлан Кобен - Шест години

Но, така или иначе, не намирах нищо съществено.

Какво в такъв случай беше станало с моята Натали?

За всеки случай потърсих в гугъл Тод Сандерсън. Лекар си беше човекът, и по-точно — хирург. Внушителна работа. Имал частен кабинет в Савана, Джорджия, и оперирал и в медицинския център „Мемориал Юнивърсити“. Специалността му била козметичната хирургия — не разбрах само на заешката уста ли е наблягал, или на силиконовите цици. Но и не виждах какво значение би могло да има. Доктор Сандерсън не си беше падал много по социалните мрежи — нямаше акаунти нито във фейсбук, нито в линкедин, нито в туитър. Никакви такива.

На няколко места споменаваха Тод Сандерсън и жена му Дилия във връзка с разни събития, организирани от благотворителната фондация „Ново начало“, но, общо взето, и оттам не научих кой знае колко. Пуснах в търсачката неговото име заедно с това на Натали. Чушки. Облегнах се за секунда на стола и се замислих. После пак се приведох напред и опитах името на сина им Ерик Сандерсън. Поради сравнително крехката му възраст, не очаквах да намеря кой знае какво, но все се надявах поне профил във фейсбук да има. Затова и оттам започнах. Много родители предпочитат да си нямат страница във фейсбук, но ученик без такава досега не съм срещал.

Само след няколко минути налучках джакпота. Ерик Сандерсън, Савана, Джорджия.

На профилната си снимка — безкрайно трогателно — беше с покойния си баща Тод. Нахилили се бяха и двамата до ушите, изглежда, се мъчеха да вдигнат някаква голяма риба и изпитваха удоволствие да се борят с тежестта й. Баща и син на риболов, рекох си с болката на човек, който копнее да стане баща. Слънцето залязваше зад гърбовете им, лицата им бяха в сянка, но задоволството им беше толкова силно, че буквално струеше от екрана на компютъра ми. В този момент ми мина странна мисъл.

Тод Сандерсън е бил добър човек.

Знам, че пред себе си нямах нищо повече от една снимка; много добре съзнавам, че хората са способни да се преструват на весели и да си измислят цели житейски биографии, но в случая наистина усещах, че е имал добър характер.

Разгледах и останалите снимки на Ерик. На повечето от тях беше той с разни приятели — какво друго да очакваш от тийнейджър? — в училище, на партита, на състезания, а бе — най-нормална работа. Но се питам: защо на днешните снимки всеки или прави муцка, или някакъв жест с ръка? Що за идея? Тъпа мисъл, признавам си, ама можеш ли да кажеш на мисълта накъде да върви.

Имаше и албум просто озаглавен „СЕМЕЕН“. Снимките бяха от разни години. На едни Ерик беше бебе. На следващите се появява и сестричката му. След пътуването до Дисни Уърлд, още риболовни експедиции през ваканциите, семейни вечери, църковна конфирмация, футболни мачове — до една ги прегледах.

Но на нито една Тод не беше с дълга коса. На абсолютно всички беше гладко обръснат и подстриган.

Как трябваше да разбирам всичко това?

Не намирах обяснение.

Кликнах върху стената или както там й викат на началната страница на Ерик, на която бяха постъпили десетки съболезнователни съобщения.

„Татко ти беше върхът. Ще ми липсва.“

„С какво мога да помогна?“

„Почивай в мир, доктор Сандерсън. Ти беше пич.“

„Няма да забравя как баща ти помогна на сестра ми.“

А след тях и едно, което ме накара да се замисля.

„Напълно безсмислена трагедия. Никога няма да проумея човешката жестокост.“

Кликнах на „предишни постинги“. И сред тях, след като слязох с шест надолу, окото ми беше привлечено от следното:

„Дано хванат тоя гад убиеца и го изпържат.“

Влязох в търсачка на новини с намерението да науча нещо повече. И не след дълго попаднах на следното:

УБИЙСТВО В САВАНА

Жертвата е местен хирург

Видният хирург и благотворител доктор Тод Сандерсън е бил убит снощи в дома си при опит да бъде обран, съобщава полицията.

Някой се опита да отвори входната ми врата, но я бях заключил. Чух как изшумоля постелката — в изблик на оригиналност крия под нея резервния си ключ — после някой пъхна ключа в бравата и си отключи. Влезе Бенедикт.

— Здрасти. Пак ли сърфираш по порносайтовете?

— Никой вече не говори за „сърфиране“ — намръщих се.

— Какво да правя, като съм си старомоден — отправи се Бенедикт към хладилника и си измъкна една бира. — Как мина пътуването ти?

— Изненадващо.

— Целият съм в слух.

Разправих му. Той, Бенедикт, е страхотен слушател — от ония, които в действителност поемат всяка твоя дума, не се разсейват, а ти се посвещават изцяло, и не се мъчат да те надприказват. При това Бенедикт изобщо не се преструва, нито пази това поведение само за най-добрите си приятели. Хората не престават да го вълнуват. Би трябвало да отбележа това като най-силното му качество в ролята му на преподавател, но всъщност би било много по-уместно да го спомена като най-силното му качество в ролята му на Дон Жуан. Неомъжените жени съумяват да отблъсват десетки лафове от желаещите да ги заговорят, но какво да правят спрямо някой, който най-искрено се вслушва в онова, което му приказват? Моля кандидатите за професията „жиголо“ да си отбележат този факт.