Харлан Кобен - Шест години

След като му разказах преживяното, Бенедикт отпи от бирата си.

— Уау… ама наистина… уау. Нямам други думи.

— „Уау“?

— Ъхъ.

— Ти да не си станал професор по английски?

— Известно ти е, предполагам — изрече бавно той, — че всичко това вероятно си има някакво логично обяснение?

— Например?

Той потърка брадичка.

— Тод може да е от онези мъже, дето си имат по няколко семейства, които не подозират за съществуването на останалите.

— Ъ?

— Разни там Лотарио с куп жени и деца, нали разбираш? Едната живее в Денвър, да речем, а другата — в Сиатъл, а той е ту при едната, ту при другата, без те нищо да подозират. В телевизионното шоу „Дейтлайн“ редовно ги има. Двуженство му викат. Или многоженство. И карат така с години наред.

— Ако това е логичното ти обяснение, какво ли ще е най-развинтеното? — направих гримаса аз.

— Напълно си прав. Да ти изтъкна ли в такъв случай най-очебийното?

— В смисъл на „най-очебийното обяснение“?

— Да.

— Да го чуем.

— Този Тод е някой съвсем друг — разпери ръце Бенедикт.

Нищо не казах.

— Нали твърдиш, че не помниш фамилното му име?

— Така е.

— Кое тогава те кара да мислиш, че става дума за един и същ човек? „Тод“ все пак не е най-рядко срещаното име на света. Замисли се, Джейк! Шест години по-късно виждаш нечия снимка, умът ти те финтира няколко пъти и — воалà! — ти си повече от сигурен, че това е твоят заклет враг.

— Но той изобщо не ми е заклет враг.

— Не е бил твой заклет враг. Не забравяй, че е умрял. Тоест минал е в минало свършено време. Но нима ти наистина искаш да чуеш най-очебийното обяснение? — Приведе се към мен. — Най-обикновено припознаване.

Това, разбира се, ми беше минало вече през ум. Заедно с предложеното и от Бенедикт обяснение за измамния двуженец. И двете обяснения ми звучаха по-убедително от… ха, де? От кое можеха да са по-убедителни, в крайна сметка? От какво друго обяснение, пък било то очебийно, логично или отнесено?

— Е? — заинтересува се Бенедикт.

— Звучи разумно.

— Нали ти казах?

— Този Тод… доктор Тод Сандерсън имам предвид… наистина изглеждаше не съвсем като онзи, на Натали. По-късо подстриган. Гладко обръснат.

— Ето, сам се убеждаваш.

Отклоних поглед.

— Какво те притеснява?

— Нещо не ми се връзва.

— Защо?

— Да почнем оттам, че човекът е бил убит.

— Ами да! Това дори потвърждава теорията ми, че е бил многоженец. Налетял обаче на булка, която не се подлъгала и — бум!

— Не ми казвай само, че наистина вярваш в подобно обяснение.

Бенедикт се облегна назад и взе да подръпва с два пръста долната си устна.

— Не забравяй, че те е зарязала заради друг.

Изчаках да чуя какво още ще каже. Но след като той продължи да мълчи, не издържах.

— Знам, знам, Многознайко.

— Много те е заболяло — изрече тъжно, замислено. — Това го разбирам. По-добре, отколкото предполагаш. — Сетих се за онази снимка, за любовта, която самият той беше изгубил, за това колко много хора всъщност таят в себе си някаква несподелена мъка. — Двамата сте били влюбени. И това не ти е позволило да се примириш: как може тя така да те изостави и да отиде при другия?

Отново се намръщих, но усетих как болката прониза сърцето ми.

— А бе ти да не си станал професор по психология?

— И така копнееш за нов шанс, за реабилитация, че заради копнежа не успяваш да видиш истината.

— А тя е?

— Тя е, че нея вече я няма — рече той с думи най-прости. — Оставила те е. И сегашното с нищо не променя този факт.

Преглътнах и тръгнах да плувам срещу течението на тази кристално бистра реалност.

— Боя се, че нещата не се изчерпват с това.

— В смисъл?

— И аз не знам — признах си.

Бенедикт обмисли за секунда казаното.

— Но няма по тази причина да спреш да търсиш отговора, нали?

— Някога — да. Но не и днес. И най-вероятно не и утре.

Бенедикт сви рамене, стана и си взе втора бира.

— Добре. Какво правим оттук нататък?

Нямах отговор на този въпрос, а и вече ставаше късно. Бенедикт предложи един бар, откъдето да почнем целонощното си веселие. Стори ми се прекрасен начин за разтоварване, но отказах, понеже трябваше да прегледам и оценя едни есета. Но още след първите три осъзнах, че мисълта ми изобщо не е в тях, и си дадох сметка, че не е редно в това си състояние да оценявам труда на студентите ми.

Стъкмих си сандвич и пак се заех да издиря Натали, само че този път реших да опитам с търсачката за изображения. Попаднах на стара нейна паспортна снимка. Изображението като да ме удари с юмрук в гърдите, та веднага кликнах да го махна. Намерих и няколко стари нейни рисунки. Няколко бяха изображения на моите ръце и на торса ми. Болезнените спомени не се запромъкваха полека, ами направо щяха да изкъртят вратата — всичките, и то накуп. Как килваше глава, как слънцето нахлуваше през капандурата на студиото й, съсредоточеното й изражение, игривата й усмивка по време на почивките. Идеше ми да се превия на две от болката на спомените. Толкова силно ми липсваше тя. Страданието ми не се изразяваше само във физическа болка, но и в нещо повече. Изключвал и включвал го бях периодически в продължение на шест години, но ето че копнежът пак ме заля със същата онази сила, с която ме беше обзел през онзи ден, в който за последно се любихме в бунгалото в оня курорт.