Харлан Кобен - Шест години

— Същият.

Госпожа Динсмор се взря в лицето ми. Усмивката ми отлетя. Само след секунди тя върна на място очилата си за четене и каза:

— Ще видя какво може да се направи.

— Благодаря.

Влязох в кабинета си и затворих вратата. Край на отлаганията. Наближаваше десет часа. Извадих листчето със записания през нощта номер. Взех слушалката, натиснах бутона за външна линия и набрах номера.

Бях си преговорил наум какво точно ще кажа, но всичко ми звучеше ужасно налудничаво, та в крайна сметка реших да импровизирам според хода на разговора. Телефонът иззвъня два пъти, после трети път. Нищо чудно Джули да не го вдигне. Никой вече не отговаряше на домашен телефон, особено ако го търсеха от непознат номер. В случая на дисплея щеше да излезе името на университета Ланфорд. Друг въпрос беше дали това щеше да я подтикне, или да я възпре да вдигне слушалката.

Но на четвъртото позвъняване някой вдигна. Стиснах още по-здраво слушалката и зачаках. Несигурен женски глас произнесе:

— Ало?

— Джули?

— Кой се обажда, ако обичате?

— Джейк Фишър.

Мълчание.

— Навремето бях гадже на сестра ти.

— Как, казахте, че се казвате?

— Джейк Фишър.

— Познавам ли ви?

— Съвсем слабо. Видяхме се за малко на сватбата на Натали…

— Не ви разбирам. Какъв всъщност се явявате?

— Преди Натали да се омъжи за Тод, тя и аз… ъъъ, излизахме известно време.

Тишина.

— Ало? — попитах.

— Вие някаква шега ли си правите?

— Аз? Ни най-малко. Във Върмонт. Със сестра ти…

— Изобщо не ви познавам.

— Двете със сестра ти все си говорехте по телефона. Веднъж дори ви чух да ме обсъждате. А след самата сватба ти ме хвана за ръката и ме попита добре ли съм.

— Нямам представа за какво говорите.

Така силно стисках слушалката, че ме беше страх да не се строши.

— Както споменах вече, с Натали бяхме гаджета…

— Какво точно искате? За какво ми се обаждате?

На това вече му се вика „як въпрос“.

— Искам да говоря с Натали.

— Моля?

— Исках само да се убедя, че е добре. Видях некролог за Тод, мина ми през ум, че би следвало да се обадя и… не знам… евентуално да й изкажа съболезнованията си.

И отново тишина. Оставих я да трае колкото може по-дълго.

— Джули?

— Не ви знам кой сте и за какво говорите, но ви моля втори път да не ми се обаждате. Разбрахте ли ме? Никога.

И затвори телефона.

Опитах се да се свържа втори път, но Джули не вдигна.

Нещо не ми беше ясно. Възможно ли е тя наистина да е забравила кой съм? Съмнявам се. Дали не я стреснах с неочакваното ми обаждане? Отде да знам. В целия разговор имаше нещо сюрреалистично и плашещо. Друго щеше да е, ако ми беше казала, че Натали не желае да разговаря с мен или че бъркам — Тод си е жив и здрав. Изобщо нещо от този род. Но тя дори не се сети кой й се обажда.

Това пък как става?

Ами сега? Първо, запази спокойствие. Дишай дълбоко. Ще трябва да развия по-нататък атаката си и в двете направления: да разнищя историята с покойния Тод Сандерсън и да намеря Натали. Второто, естествено, ще се яви отрицание на първото. Понеже щом открия Натали, всичко ще се изясни. Само дето не ми беше ясно как да постигна тази цел. И онлайн я бях търсил, без грам успех. И със сестра й ударих на камък. Оттук накъде? Нямах представа, но пък колко ли трудно ще ми е в наше време да установя адреса й?

У мен се зароди нова идея. Влязох в уебсайта на кампуса и хвърлих око на преподавателските графици. На професор Шента Нюлин й предстоеше лекция само след един час.

Бръмнах на госпожа Динсмор по вътрешната телефонна система.

— Ти да не очакваш вече да съм го открила онова досие?

— За друго се обаждам. Да те попитам имаш ли представа къде може да е професор Нюлин.

— Оо! Денят започва да става все по-интересен. Известно ти е, надявам се, че тя е сгодена жена?

Знаех си, че ще ми свие сармите.

— Ама, госпожо Динсмор…

— Успокой топката. Има закуска с дипломантите си във „Валънтайн“.

Отправих се забързано през вътрешния двор към столовата на кампуса. Всяко такова придвижване поражда особено чувство. Университетският преподавател е длъжен да е винаги в настроение. Да върви с високо вдигната глава. Да се усмихва и да маха с ръка на всеки идващ насреща му студент. Да се сеща за името на всеки студент. Изобщо придвижването пеш през кампуса те кара да се чувстваш известна личност. Ще ми се да кажа, че за мен това е без значение, но съм длъжен да си призная, че вниманието ме ласкае, затова се отнасям доста сериозно към въпроса. Така че дори днес, при цялото ми бързане, тревоги и измъчващи ме мисли, направих всичко по силите ми да не засегна някой студент.