Харлан Кобен - Шест години

Творческите курорти във Върмонт.

От Ланфорд до границата с Върмонт се стига само за четиридесет и пет минути, но оттам до мястото, където се запознахме с Натали, има поне още два часа път. Северната част на щата Върмонт е земеделска. Аз съм израснал във Филаделфия, а Натали беше от северен Ню Джързи. Така че този вид селски бит ни беше абсолютно непознат. Съгласен съм: непредубеденият наблюдател сигурно пак би изтъкнал, че в подобна усамотена обстановка на любовта й е писано да разцъфти по най-нереалистичен начин. И аз бих се съгласил, но и бих му изтъкнал, че в отсъствието на други развлечения като… ами, като всичко останало… любовта може като нищо и да се задуши от прекалено многото близост, с което да докаже, че е ставало дума за нещо далеч по-дълбоко от обичайния летен роман.

Докато минах покрай моя някогашен творчески дом на шосе 14, слънцето бе взело да отслабва. Разположената върху 24 декара „самозадоволяваща се“ ферма се управляваше от постоянно живеещия на нея писател Дарли Уонътик, който предлагаше да рецензира писанията на оттеглилите се на спокойствие творци. В случай че не знаете, да ви кажа: „самозадоволяващо се стопанство“ е онова, което е в състояние да задоволи основните нужди на фермера и семейството му, без излишъци за продан. А за онези, които не знаят какво е „постоянно живеещ писател“ и кое му, съответно й, дава правото да критикува труда ти, ще поясня: това означава, че Дарли е собственикът на имота и списва седмична колонка по въпросите на пазаруването в местния безплатно разпространяващ се вестник „Крафтборо Гроусър“ („Крафтборски бакалин“). В комплекса могат да живеят едновременно шест писатели. Всеки един разполага със спалня в главната сграда и бунгало — наричано също „работна вила“, — където да пише. Вечер се хранехме заедно. И толкоз. Без интернет, телевизии и телефони; ток — да, но не и автомобил, и изобщо никакви луксове. Навсякъде из имота щъкат крави, овце и кокошки. В началото ми подейства успокоително и отпускащо, та имах удоволствието да се порадвам на това състояние на откъснатост и неангажираност в продължение на близо цели три дни, след което мозъчните ми клетки взеха да ръждясват и да се разяждат. На теория, ако успееш да докараш един автор до подобна вцепеняваща скука, той, съответно тя, ще се юрне да търси спасение в своята тетрадка, съответно лаптоп, и страниците ще потекат. За известно време се получи, но после добих усещането, че са ме затворили в килия единочка. Прекарах цял един следобед в наблюдение как колония от мравки пренасяше трошица хляб по пода на „писателската вила“. И така се захласнах в тази забавна дейност, че разположих още трохи в разни стратегически точки, така че да се получи нещо като състезание между насекомните щафети.

Вечѐрите с колегите усамотили се писатели не носеха кой знае какво разнообразие. Всичките бяха самовлюбени псевдоинтелектуалци, създаващи следващия велик американски роман, та когато споменах темата на моята небелетристична дисертация, тя направо шляпна върху старата кухненска маса със звука на стоварило се отгоре й магарешко изпражнение. От време на време присъстващите велики американски майстори на перото устройваха художествени четения на творбите си. А творбите им до една бяха префърцунени, утомителни самовглъбени дришни в стил „Виж ме кой съм! Погледни ме, моля ти се!“. Аз, разбира се, и за миг не изказах подобни мисли на глас. Докато четяха, седях със замръзнало на лицето ми най-старателно изражение на захлас, като сегиз-тогиз кимах, хем за да изглеждам мъдър и ангажиран, хем да не взема наистина да задряма. Един от писателите, на име Ларс, създаваше поема в размер на шестстотин страници за последните дни на Хитлер в бункера, описани от гледната точка на кучето на Ева Браун. Първото му художествено четене представляваше десет минути лай.

— С цел създаване на подходящо настроение — поясни той и сигурно беше прав, ако ставаше дума за настроението да го халосам по физиономията.

Виж, почивният комплекс на Натали беше коренно различен. Нарекли го бяха „Колония за творческо презареждане“, а атмосферата му беше далеч по-сходна с някоя хипарска „Кумбая“ комуна, предлагаща хрупкащи едрозърнести закуски и коноп. През почивките художниците се трудеха в градината с органични растения (и нямам предвид само хранителни такива). А вечер сядаха около огъня и пееха песни за мир и хармония, на които и Джоан Бейз можеше да завиди. Най-интересното беше, че не се радваха на непознати посетители (сигурно най-вече заради „органичните реколти“, които отглеждаха), а поведението и на част от обслужващия персонал се отличаваше с някаква отсянка на тайнственост и култизъм. На площ имотът превишаваше четиристотин декара и включваше главна сграда, истински селски къщи с огнища и самостоятелни тераси, плувен басейн, създаден умишлено да напомня естествен вир, и столова, която предлагаше фантастично кафе и огромно разнообразие от сандвичи с неизменния вкус на кълнове, посипани с талаш; а на границата със самия град Крафтборо — и бяла църквичка, където човек можеше при желание и да се бракосъчетае.