Харлан Кобен - Шест години

Понечих да извадя портфейла от джоба си, но Малчо вдигна ръка да ме възпре.

— Леко! Много бавничко.

— Моля?

— Бръкни си в джоба. Но без резки движения.

— Ти, естествено, се шегуваш, нали?

Било каквото било със затворената уста.

— Имам ли вид на човек, който се шегува? Бъркаш само с два пръста — палец и показалец. Съвсееем бавно.

Портфейлът ми беше дълбоко в предния ми джоб. Да го извадя само с два пръста, ми отнемаше повече време, отколкото трябваше.

— Чакам те — каза оня.

— Само още една секунда.

Най-после успях да го измъкна и му го подадох. А той взе да рови из него, сякаш търсеше някакво съкровище. Спря се на личната ми карта от университета Ланфорд, огледа снимката, погледна ме мен, накрая се смръщи.

— Ти ли си тоя?

— Аз.

— Джейкъб Фишър.

— Всички ми викат Джейк.

Той огледа още по-смръщено снимката.

— Така е — рекох. — Трудно е за фотографа да улови неподправения ми животински магнетизъм.

— Това е университетска лична карта.

Не чух думите му да съдържат въпрос, затова и не отговорих.

— Виждаш ми се малко старичък за студент.

— Не съм студент. Професор съм. Виж там къде пише „Преподавател“.

Дългуча се върна от патрулката и завъртя глава. Това вероятно означаваше, че проверката на регистрационния номер е била отрицателна.

— Та какво търси този прочут професор в нашето градче?

А аз се сетих за нещо, което веднъж бях видял по телевизията.

— Ще трябва пак да си бръкна в джоба. Нали може?

— Защо?

— Ще видиш.

Извадих смартфона си.

— Това пък за какво ти е? — попита Малчо.

Насочих го към него и натиснах бутона за видеозапис.

— Телефонът ми предава на живо образът ви към домашния ми компютър. — Това си беше чиста лъжа. Записът се осъществяваше единствено на телефона, но той нямаше как да знае. — Всичко, което говорите и правите, се вижда и от моите колеги. — Пак лъжи, ама яки. — Много ми е любопитно защо точно ви е притрябвало да гледате личната ми карта и да задавате толкова много въпроси около самоличността ми.

Малчо пак си сложи очилата, сякаш щяха да прикрият беса му. Толкова силно стисна устните си, че те чак се разтрепериха. Но ми върна портфейла с думите:

— Получихме оплакване, че сте влязъл в чужд имот. И въпреки че ви заварихме в чужд имот и изслушахме вашето обяснение, че сте търсели някакъв несъществуващ курорт, решихме да ви пуснем само с предупреждение. Молим ви да напуснете имота. Приятен ден.

Малчо и Дългуча се върнаха в патрулката, седнаха на предната седалка и ме изчакаха и аз да се кача в моя автомобил. Тук нямах повече работа. Седнах зад волана и потеглих.

Но не стигнах далеч.

Спрях в селото Крафтборо. Ако отнякъде в него се влееше неочакван поток от ново строителство и пари, би могло да се вдигне до нивото на малко американско градче. Засега обаче приличаше на декор от стар филм. Нямаше да се учудя дори на появата на мъжки акапелен квартет в сламени шапки. Имаше смесен магазин (на чиято табела в действителност пишеше „Смесен магазин“), стара „воденица“ с „туристически център“ без персонал, бензиностанция, в която се помещаваше и бръснарница с един стол, и книжарница кафене. Доста часове бяхме прекарали с Натали в тази книжарница кафене. Беше съвсем малка, така че ровенето из книгите беше доста ограничено, но пък имаше една масичка в ъгъла, където с Натали сядахме да четем вестника и да пием кафе. Собственичката Куки — сладкарка, успяла да напусне големия град — я поддържаше заедно с партньорката си Дениз. Въртеше нонстоп или албума „Син на изкуплението“ на Джоузеф Артър, или „О“ на Деймиън Райс, дотам, че след време ние двамата с Натали взехме да ги възприемаме като — гледайте да не повърнете — „нашите“ албуми. Любопитно ми беше дали пак ще заваря Куки там. Според Натали Куки била най-добрата майсторка на твърди английски кифлички в историята на човечеството. Не че Натали не умираше поначало за всякакви кифлички. Докато аз и до ден-днешен не мога да различа английските от твърд колкото камък хляб.

Нали ви казах? Не по всичко помежду ни цареше единодушие.

Паркирах надолу по пътя и тръгнах пеш нагоре по пътеката — същата, по която бях слязъл, залитайки, преди шест години. След стотина метра между дърветата, зърнах на поляната познатото ми бяло параклисче, почти на ръба на имота, от който току-що ме бяха изгонили. Беше свършило някакво богослужение или събрание. Гледах как участниците примигваха на излизане срещу залязващото слънце. Самият параклис, доколкото знаех, беше неденоминационен и видът му беше по-скоро утилитарен, отколкото унитарен — преди всичко място за събиране, а не за дълбоко религиозно служене.