Харлан Кобен - Шест години

— Ъъ… ако обичате — каза новодошлият.

Отместих се да му направя път. Погледът ми се насочи към бара на кафенето. Зад него, с гръб към мен, стоеше жена с рошави къдрави коси, облечена в — браво, познахте — риза на лилав батик. Куки, без никакво съмнение. Пулсът ми леко се ускори. А тя се обърна, забеляза ме и се усмихна.

— Избрахте ли си нещо?

— Здрасти, Куки.

— Здравейте.

Мълчание.

— Не ме ли помниш?

Бършеше с кърпа пудрата захар от ръцете си.

— С физиономиите не ме бива особено, но с имената съм още по-зле. Какво да ви сервирам?

— Навремето идвах редовно тук. С приятелката ми Натали Ейвъри. Винаги сядахме на ъгловата масичка.

Кимна, но не така, че да покаже, че се е сетила. А по-скоро по начина, по който се успокоява луд човек.

— Те, клиентите, край нямат. Кафе? Донът?

— Натали умираше за твоите английски кифлички.

— Кифличка, значи. С боровинки ли?

— А аз се казвам Джейк Фишър. И пишех дисертация за законността. Ти редовно ме разпитваше за нея. А Натали беше художничка от творческия курорт. И редовно рисуваше в скицника си в ей онзи там ъгъл. — И го посочих, сякаш имаше някакво значение. — Преди шест години. През лятото. Как не се сещаш? Нали тъкмо ти насочи вниманието ми към нея?

— Ъхъ — отвърна тя, а пръстите й си играеха с гердана, сякаш опипваха молитвена броеница. — Една от ползите да имаш име от рода на Куки. Такова име трудно се забравя. Засяда ти в паметта. Лошото обаче е там, че всеки смята, че си длъжна да им помниш и ти техните, щом те помнят твоето. Нали ме разбирате?

— Разбирам — рекох. И пак опитах: — Ама ти наистина ли не ни помниш?

Изобщо не си направи труд да ми отвърне. Огледах се. Хората по масите бяха взели да се чувстват неловко. Онзи с тъмночервената бейзболна шапка се правеше, че разглежда списанията и нищо не чува. А аз пак се захванах с Куки.

— Едно малко кафе.

— А кифлички?

— Не, благодаря.

Тя взе да пълни чашата.

— Ти още ли си с Дениз? — попитах.

Тялото й се вдърви.

— И тя работеше в курорта горе на хълма — рекох. — Оттам я знам.

Забелязах как Куки преглътна.

— Никога не сме работили в курорта.

— Много добре ви помня. В „Творческо презареждане“, право нагоре по оная пътека. Дениз носеше кафе и кифлички, от твоите.

Тя доля кафето и остави чашата пред мен на бара.

— Вижте какво, господине, много работа си имам.

А аз се приведох още по-напред.

— Натали обожаваше кифличките ти.

— Това вече го чух.

— И двете все за тях си говорехте.

— Аз за моите кифлички с кого ли не си говоря. Съжалявам, но вас изобщо не си ви спомням. Може би сбърках, че не се престорих и не взех да се превземам: „О, ама разбира се, как да не ви помня и теб, и приятелката ти, която толкова харесваше кифличките ми. Та как я карате вие двамата?“. Но не ми е в стила. Така че взимайте си кафето. Друго ще желаете ли?

Подадох й визитката си с всичките ми телефонни номера.

— Ако все пак се сетиш за нещо…

— Друго ще има ли? — повтори тя, но с доста по-рязък тон.

— Не.

— Сметката ви дотук е долар и половина. Приятен ден.

Сега вече разбирам какво значи да имаш чувството, че някой те следи.

Как усетих ли? По интуиция, предполагам. Долови го моят примитивен обонятелен мозък. Едва ли не по физически път. Плюс факта, че откакто излязох от Крафтборо, подире ми се влачеше все един и същ автомобил — сив ван шевролет с върмонтски номера.

И не бих се заклел категорично, но ми се струваше, че шофьорът му носи тъмночервена бейзболна шапка.

Не ми идеше наум как да реагирам. На всичко отгоре падналият мрак ми пречеше да му видя ясно номерата. Но щом забавех, забавяше и той. А щом подадях повече газ, сещате се какво става по-нататък. Дойде ми идея. Отбих в крайпътна почивна зона да видя оня какво ще направи. Видях как ванът забави ход, после продължи по пътя. Повече не го видях.

Така че може и да не ме е следял.

Оставаха ми само десетина минути път до Ланфорд, когато клетъчният ми телефон иззвъня. Бях го вързал през системата блутут на колата — нещо, което ми отне сума ти време да разгадая как става, — така че върху екранчето на радиото видях изписано името на Шента Нюлин. Нали ми беше обещала до края на деня да ми даде адреса на Натали. Приех разговора с помощта на бутон върху волана.

— Шента се обажда — обяви тя.

— Разбрах. Успях някак си да наглася оная работа — „търсещ абонат“.

— А пък аз си мислех, че след всичките ми години във ФБР съм станала неразкриваема. Къде си в момента?