Харлан Кобен - Шест години

— След като го няма в регистрите…

— Вие обаче лично присъствахте — прекъснах го.

— Моля?

— Вие проведохте сватбата. Тъкмо на нея се запознахме.

— Нямам спомен. Но и събитията са толкова многобройни. Надявам се, че ме разбирате.

— След сватбата застанахте отвън пред църквата със сестрата на булката — жена на име Джули Потъм. А когато минах покрай вас, отбелязахте, че било чудесно време за сватби.

— Ау, как съм могъл да забравя подобно изказване! — вдигна вежда той.

Сарказмът поначало не отива особено на духовните лица, но на преподобния Кели му стоеше така хубаво, сякаш му го бяха ушили по поръчка. Аз обаче не отстъпвах.

— Булката се казваше Натали Ейвъри — художничка от курорта „Творческо презареждане“.

— От кое?

— От „Творческо презареждане“. Собствениците на имота, върху който се намираме.

— Какви ги приказвате? Тази земя е собственост на градската управа.

Никак не ми беше до спорове за нотариални актове и реални граници. Затова опитах друг подход.

— Самата сватба стана съвсем прибързано. Може затова да я няма в регистрите.

— Съжалявам, господин…?

— Фишър. Джейк Фишър.

— Господин Фишър, първо на първо, дори и в последния момент да е проведено бракосъчетанието, няма как да не е вписано в регистъра. И второ на второ, така и не ми стана ясно какво точно ви интересува.

— Фамилното име на младоженеца — отвърна вместо мен Люси Кътинг.

Той й хвърли кратък убийствен поглед.

— Все още не сме в информационния бизнес, госпожице Кътинг.

При което тя виновно сведе поглед.

— Няма как да не я помните тази сватба — рекох.

— Факт е, че, за съжаление, не я помня.

Приближих се и се надвесих отгоре му.

— Напротив. Убеден съм, че я помните.

Долових отчаянието в тона ми и не му се зарадвах. Преподобният Кели направи опит да ме погледне право в очите, но нещо не му се удаде.

— В лъжа ли ме обвинявате?

— Помните я — настоях. — Но защо не желаете да ми помогнете?

— Нищо не помня. Но пак питам: защо толкова държите да откриете съпругата на друг човек или, ако приемем обяснението ви за вярно — жена, която съвсем наскоро е овдовяла?

— За да й изкажа съболезнованията си — отвърнах.

Кухите ми думи увиснаха като петно гъста влага във въздуха. Никой не помръдна. Никой не проговори. Накрая тишината бе нарушена от преподобния Кели:

— Каквито и да са подбудите ви да търсите тази жена, от наша страна няма да намерите подкрепа. — Отстъпи назад и ми посочи вратата. — И най-горещо ви препоръчвам моментално да си вървите.

И аз пак се затътрих по пътеката към центъра на селото, зашеметен от измяната и сърдечната болка. За поведението на преподобния почти успявах да намеря обяснение. Дори и да си спомняше сватбата — а аз силно подозирах, че си я спомня, — не желаеше да предостави на зарязаното гадже на Натали никакви сведения извън онези, които зарязаното гадже, така или иначе, вече притежава. Като хипотеза ми прозвуча доста крайно, но съдържаше поне известна логика. Онова, което противоречеше на всякаква логика обаче, бе: защо Люси Кътинг така и не откри нищо за сватбата на Натали и Тод в онези идеално безупречни регистри? И как така никой изобщо не беше и чувал за курорта „Творческо презареждане“?

Както и да го гледах, не се връзваше.

Хубаво. А сега? Тук ме доведе надеждата… за какво? Като начало — да науча фамилното име на Тод. Това щеше евентуално да доведе до бърза развръзка. Или да попадна на някого, който все още контактува с Натали. Това също би довело до доста бърза развръзка.

Обещай ми, Джейк. Обещай ми да ни оставиш на мира.

Последните думи, казани ми от любовта на моя живот. Съвсем последните. Но ето че шест години по-късно се бях върнал там, откъдето започваше всичко, за да наруша обещанието си. Изчаках да ми просветне къде точно е иронията в това положение, но иронията отказваше да се прояви.

В мига, в който влязох в центъра на градчето, заковах намясто пред достигналия до носа ми нежен аромат на прясно печени сладкиши. Книжарницата кафене на Крафтборо. Любимите кифлички на Натали. Размислих и реших, че нищо не ми пречи да опитам.

С отварянето на вратата издрънча някакво звънче, но звукът му бързо потъна в небитието. Елтън Джон пееше, че детето се казвало Ливон и че от него щял да излезе свестен човек. Кръвта ми кипна и в същото време ме прониза хлад. И двете масички бяха заети, включително, разбира се, и нашата някогашна любима. Стоях там неподвижен, втренчил се в нея като някакъв възедър глупак, и мога да се закълна, че за миг дори ми се стори, че чух смеха на Натали. Зад гърба ми влезе мъж с тъмночервена бейзболна шапка. Аз все още препречвах входа.