Харлан Кобен - Шест години

Застоях се с усмивка на лице, сякаш бях част от цялото това общество и кимах най-дружелюбно на всички минаващи покрай мен и по пътеката. Взирах се и в лицата им, но не видях нито едно познато отпреди шест години. Не че това ме изненада особено.

До стълбите на параклиса чакаше висока жена със силно стегнат кок. Отправих се към нея, все още не свалил дружелюбната си усмивка.

— С какво мога да ви помогна? — запита тя.

Хубав въпрос. Какво всъщност се надявах да открия точно там? Поне план да имах някакъв…

— Преподобния Кели ли търсите? — зададе нов въпрос тя. — Защото в момента го няма.

— Тук ли работите? — заинтересувах се.

— В известна степен. Казвам се Люси Кътинг и завеждам на доброволни начала регистрите.

Задържах се на мястото си.

— С нищо ли не мога да ви бъда полезна?

— Не знам как точно да ви обясня… — подхванах. После рекох: — Преди шест години присъствах тук на една сватба. Познавах булката, но не и младоженеца.

Тя леко присви очи, повече от любопитство, отколкото от предпазливост. А аз продължих:

— Та съвсем наскоро видях некролога на мъж на име Тод. Младоженецът на онази сватба също се казваше Тод.

— Доста често срещано име — отбеляза жената.

— Безспорно. Но имаше и снимка на покойника. И ми заприлича… знам, че ще ви се стори особено, но ми заприлича на онзи, който се ожени тогава за моята позната. Лошото е, че никога не съм чувал фамилното име на този Тод, така че не мога да кажа дали е същият човек, или не. И ако се окаже, че е същият, бих желал да поднеса съболезнованията си.

— Защо просто не им се обадите? — почеса се по бузата Люси Кътинг.

— Не е удобно — реших да заложа на откровеността аз. И ми стана приятно. — Като начало, нямам представа къде живее сега Натали. Така се казваше булката. Освен това имам смътния спомен, че прие и неговата фамилия. Така че няма как да ги открия. А освен всичко друго, да си призная най-откровено, с тази жена бях имал в миналото определена връзка.

— Разбирам.

— И в случай че мъжът на некролога не е съпругът й…

— Обаждането ви би могло да се възприеме като нежелано — довърши тя изречението от мое име.

— Точно така.

Тя обмисли отговора ми.

— А ако се окаже, че е той?

В отговор свих рамене. Тя се попочеса още по бузата. Мъчех се да изглеждам добронамерен, дори свит, което никак не се получава при човек с моите габарити. Само с мигли дето не запърхах.

— Не съм била тук преди шест години.

— О-о.

— Но това не пречи да проверим регистрите, които са се водили безупречно — всяко бракосъчетание, кръщене, първо причастие, брит-мила и прочее.

Брит-мила 1 1 Брит, bris (ивр.) буквално означава „съюз“ — обрязване в знак на съюза между народа на Израел и Всевишния. — Б.пр. ли каза?

— Прекрасна идея.

Поведе ме надолу по стълбите.

— Случайно да помните датата на сватбата?

Как да не я помнех. Казах й точната дата.

Влязохме в малка канцелария. Люси Кътинг отвори някаква кантонерка, запрехвърля съдържанието й и по някое време извади нещо като голям счетоводен дневник. Докато го разлистваше, успях да се убедя в правотата на думите й. Вписванията бяха безупречно точни. Имаше си отделни колонки за датата, вида на събитието, участниците, началния и крайния час — попълнени с калиграфски почерк.

— Я да видим тук сега какво пише…

И направи цяло представление от поставянето на очилата си за четене. Облиза показалец като дългогодишна училищна директорка, прехвърли още някой и друг лист и най-сетне намери нужната й страница. Пръстът й тръгна бавно надолу по вписванията. В мига, в който се смръщи, си рекох „Ъъ…“

— Сигурен ли сте в датата? — попита ме.

— Абсолютно.

— Не виждам никаква сватба на тази дата. Най-близката е два дни преди това, на Лари Роузън и Хайди Флайшър.

— Не е това.

— Мога ли да помогна с нещо?

Гласът стресна и двама ни.

— А, здравейте, преподобни. Не ви очаквах толкова рано.

Извърнах се, видях кой е новодошлият и насмалко да го прегърна от радост. Идеално! Същият онзи свещеник с бръснатата глава, който проведе бракосъчетанието на Натали. Той протегна ръка да се здрависаме, на лицето му грееше задължителната за такива случаи усмивка, но като видя изражението ми, усмивката стана колеблива.

— Приятно ми е, преподобният Кели — представи ми се.

— Джейк Фишър се казвам. И сме се срещали и преди.

Направи скептична физиономия и пак се захвана с Люси Кътинг.

— Какво има, Люси?

— Правех една справка за господина — заобяснява му тя. Той търпеливо я слушаше. Огледах лицето му, но не бях сигурен как да тълкувам изражението му. Усещах единствено, че той полага определени усилия да прикрива емоциите си. А след като тя млъкна, той се извърна към мен с обърнати нагоре към небето длани: