Харлан Кобен - Шест години

Първото, което ми направи впечатление, беше порталът, лишен от някогашния си изписан в крещящи краски надпис „ТВОРЧЕСКО ПРЕЗАРЕЖДАНЕ“, каквито обикновено се срещат по летните детски лагери. Поради наличието на дебела верига, нямаше как да тръгна по алеята с колата. Отбих встрани, угасих двигателя и слязох от автомобила. Няколкото табели „Вход забранен“ си бяха там още от едно време. Само че при присъствието на новата верига и липсата на приветстващото „Творческо презареждане“ тонът на предупредителните табели зазвучаваше доста по-зловещо.

Не бях сигурен какво следва да предприема.

Помнех, че главната сграда е на около четиристотин метра нагоре по алеята. Можех да оставя колата тук и да тръгна пеш по нея. Да видя кое какво е. Но каква полза щеше да има? От шест години не бях идвал тъдява. Вероятно собственикът на курорта е продал земята, а пък новият държи на спокойствието. Сигурно на това се дължеше промяната.

Но някак си не ми звучеше убедително.

Добре де, какво може да ми се случи, рекох си, ако отида да почукам на вратата на главната сграда? Да, ама дебелата верига и табелите да не се влиза някак си не отговаряха на постелка пред вратата с приветствието „Добре дошли“. И докато умувах какво да предприема, до мен спря патрулен автомобил на полицията в Крафтборо, от който слязоха двама униформени. Един нисък и набит, с пренапомпани във фитнеса мускули. Другият — висок и слаб, със зализана назад коса и мустачките на актьор в нямото кино. И двамата носеха авиаторски очила, така че да не се виждат очите им.

Малчото намести леко колана на гащите си.

— С какво мога да съм полезен?

И двамата ме гледаха мръсно. Или поне на мен така ми се стори. Все пак не можех да видя очите им.

— Дойдох специално да разгледам курорта „Творческо презареждане“.

— Кое? — учуди се Малчо. — Защо?

— Защото се нуждая от творческо презареждане.

— О, опитваме се да остроумничим, значи!

Гласът му беше с една нотка по-заядлив, отколкото ми се искаше. Не ми харесваше това му отношение. А и не можех да си го обясня, освен с това, че двамата бяха полицейски служители в малко градче, а пък аз бях първият, с когото можеха да се заядат за нещо друго, освен за пиене на непълнолетна възраст.

— Не, сър — рекох.

Малчо погледна Дългуча, който все още и дума не беше обелил.

— Сбъркал си адреса.

— Почти съм убеден, че това беше мястото — казах.

— Тук няма никакво „Творческо презареждане“. Закриха го.

— Добре, кое е вярното? — попитах.

— Не те разбрах?

— Адреса ли съм сбъркал, или курортът „Творческо презареждане“ е закрит?

Отговорът ми никак не се понрави на Малчо. Сне нервно очилата и ги използва да ме посочи.

— Ти пак ли се напъваш да оригиналничиш?

— Не, просто търся моя си курорт.

— Не знам за какъв курорт говориш. Тая земя е собственост на фамилията Дракмън от… колко горе-долу, Джери? — от петдесет години?

— Най-малко — потвърди Дългуча.

— Ама аз бях тук само преди шест години — продължих да настоявам.

— Това не мога да знам — рече Малчо. — Знам обаче, че се намираш в частен имот и ако не се ометеш, ще ми се наложи да те окошаря.

Погледнах нозете си. Бяха върху шосето, а не върху алеята или друга част от частен имот.

Малчо се навря съвсем близо в мен, навлизайки в личното ми пространство. Признавам си: уплаших се, но пък благодарение на стажа си като охранител в бар бях научил поне едно нещо: не проявявай страх. Всеки е чувал това правило във връзка с животинския свят, но честна дума ви давам — няма по-диви животни от човеците, „разпускащи“ нощем по баровете. Така че колкото и да не ми хареса накъде вървят нещата, колкото и да нямах сериозни аргументи и продължавах да се чудя как да се измъкна жив и здрав от ситуацията, не отстъпих и крачка пред навиращия се в мен Малчо. Което съвсем пък не му се понрави.

— Я покажи някакъв документ за самоличност бе, пич.

— Защо?

Малчо погледна Дългуча.

— Джери, я пусни в компютъра номера на автомобила на този гражданин.

Джери кимна и се отправи назад към патрулката.

— За какво? — настоявах. — Не разбирам. Просто търся един курорт.

— Имаш, значи, следния избор — разясни ми Малчо. — Или — вдигна дебело показалче — без повече приказки ми показваш документ за самоличност, или — да, второ дебело пръстче — те арестувам за влизане в чужд имот.

Нито един от вариантите не ми хареса. Хвърлих поглед на дървото зад гърба ми и забелязах, че към нас е насочено нещо приличащо на охранителна камера. И това не ми харесваше, ама никак, но и нищо нямаше да спечеля от ядосването на полицай. Трябваше да си държа устата затворена.