Харлан Кобен - Шест години

— Прибирам се в Ланфорд.

— Откъде?

— Дълго е да ти го обяснявам. Откри ли адреса й?

— По този повод ти се обаждам — отвърна Шента. В шумовия фон зад нея май присъстваше и мъжки глас. — Работата се закучи.

— О? — рекох поради липса на друго, което можех да кажа в случая. — Проблем ли има някакъв?

Паузата й беше поне със секунда по-дълга, отколкото трябваше да е.

— Дай ми отсрочка до сутринта. — И прекъсна разговора.

По дяволите!

Не ми хареса тонът й. Не ми хареса и фактът, че на жена с жестоки връзки във ФБР й трябва чак до сутринта, за да установи адреса на произволно взета жена. Смартфонът ми звънна тихичко, да ме уведоми, че имам нов имейл. Не му обърнах внимание. Не че съм толкова съзнателен гражданин, но никога не разменям текстове и имейли, докато шофирам. Няма и две години, откакто един ланфордски студент пострада тежко, понеже пишел съобщение, докато бил зад волана. А осемнадесетгодишната жена на седалката до него — първокурсничка, която познавах от лекциите ми по законност — загина в катастрофата. Но поначало не бях поклонник на такива занимания — от много по-отдавна, още преди появата на обилните и очебийни данни колко е глупаво, да не кажем — направо престъпно — да пишеш есемеси по време на шофиране. Иначе обичам да карам. Да се наслаждавам на самотата и музиката. При всичките ми вече изложени възражения против изолирането от техниката, признавам, че откъсването от ежедневието е нещо, към което трябва по-често да се стремим. Съзнавам, че звуча като недоволен дядка, понеже, като видя събрали се около маса мои университетски „приятели“, неизменно се оказва, че всеки един е зает да пише есемес до някакъв невидим кореспондент и да търси, вечно да търси, изглежда, нещо по-добро — онзи целоживотен стремеж към дигитално по-зелена трева, онзи стремеж да помиришеш някакви далечни рози за сметка на онези под носа ти, но малко са моментите, в които се чувствам по-спокоен, по-самовглъбен, „по̀ дзен“, ако мога така да се изразя, отколкото в онези, в които съм си наложил да се откъсна от ежедневието.

И в момента скачах от една радиопрограма на друга, докато накрая се установих на станция, по която пускаха музика „ска от първата вълна̀“ от 80-те години. „Къде е нежността“, питаха Дженеръл Пъблик? И аз си задавах същия въпрос. Къде е нежността? И къде, като сме тръгнали да питаме, е и Натали?

Почвах да откачам.

Паркирах пред квартирата — избягвах да я наричам „моя дом“ или „апартамента ми“, тъй като си беше най-пълноценна университетска квартира в кампуса. Независимо че нощта отдавна беше настъпила, именно защото сме в университетски кампус, имаше достатъчно изкуствено осветление. Чак сега проверих новия си имейл. Беше от госпожа Динсмор, а на реда „Отн.“ пишеше:

Искано досие на студент.

Браво бе, секси звяр, рекох си наум. Кликнах и прочетох пълния текст на мейла, от начало до край:

Какви още пояснения очакваш след „Искано досие на студент“?

Набиващият се на очи отговор гласеше: „Никакви“.

Телефонният екран обаче беше прекалено малък, за да прочета прикачения файл, та забързах по алеята да го разгледам на лаптопа си. Пъхнах ключа в бравата, отворих входната врата и светнах лампите. Не знам защо, но очаквах да заваря пълен безпорядък, след като някой е претарашил заведението, както казват. Явно съм гледал прекалено много филми. Квартирата ми си оставаше, меко казано, невзрачна.

Тръшнах се пред компютъра и влязох в имейл акаунта. Отворих мейла от госпожа Динсмор и изтеглих приложението. Както вече споменах, преди години бях разгледал собственото си студентско досие. Тогава ми причини известни притеснения покрай съдържащите се в него бележки по мой адрес, които преподавателите ми не бяха споделили с мен. Предполагам, че на някакъв етап университетът е взел решение да улесни съхранението на всички тези стари досиета, като ги сканира в дигитална форма.

Започнах с първокурсника Тод. Нищо особено, ако не смятаме, че самият Тод е бил, така да се каже, особен — 6+ по всички предмети. Няма първокурсник, способен да изкара 6+ по всичко. Именно това е накарало професор Чарлс Пауъл да отбележи, че Тод бил „изключителен студент“. Професор Рут Кугелмас не можеше да го нахвали: „Невероятен младеж“. Та дори и професор Малкълм Хюм, вечно пестелив на похвалите, бе признал, че „Тод Сандерсън е почти свръхприродно надарен“. Уау! Тук ставаше нещо много странно. И аз се бях представил като добър студент в същия университет, но единствената бележка, която бях открил в досието си, беше негативна. И бележките, които лично аз бях писал, бяха до една отрицателни. Ако всичко си е наред, преподавателят просто не предприема нищо допълнително и оставя оценката да говори сама за себе си. Практическото правило по отношение на студентските досиета сякаш гласеше: „Ако нямаш какво да критикуваш, не пиши никакви коментари“.