Харлан Кобен - Шест години

Оставих слушалката, облегнах се назад и заразсъждавах какво друго мога да предприема, но мониторът ми звънна тихо да подскаже, че имам нов имейл. Насмалко да не му обърна внимание. И аз като повечето мои познати, получавам ненужна електронна поща през всички часове на денонощието. И това съобщение, изглежда, беше едно от многото.

И едва тогава забелязах адреса на подателя:

RSbyJA@ymail.com

Останах втренчен в него, докато сълзи не ми потекоха от очите. Кръвта забуча в ушите ми. Всичко около мен притихна и стана прекалено неподвижно. Но колкото и да го гледах, адресът си оставаше същият:

RSbyJA@ymail.com

Смисълът му ми стана ясен почти мигновено: Redemption’s Son на Joseph Arthur — онзи албум, който двамата с Натали слушахме непрестанно в кафенето.

На реда за темата на мейла не пишеше нищо. Напипах мишката. Помъчих се да прекарам курсора върху заглавието, че да отворя мейла, но не успявах да овладея треперенето на ръката си. Вдишах дълбоко въздух и й заповядах да не мърда. Стаята си беше все така смълчана, едва ли не и тя очакваща да види какво ще стане. Прекарах курсора върху имейла и кликнах да го отворя.

След което сърцето ми спря да бие.

На екрана имаше само две думи. Две, но достатъчно, за да прережат като свистяща коса гръдта ми и да не ми дадат буквално да си поема дъх. Свлякох се върху стола абсолютно обезсилен и изгубен, а двете думи не спираха да ми се блещят от екрана:

Обеща ми.

Под текста липсваше подпис. Но това нямаше никакво значение. Кликнах забързано стрелката „отговор“ и набрах на клавиатурата:

Натали? Добре ли си? Само това ми кажи.

И натиснах „Изпращане“.

Тук бих ви описал как времето буквално взе да се влачи, докато чаках следващия й имейл, но такова нещо изобщо нямаше. Не ми остана време за подобно изживяване, предполагам. Само след три секунди звънчето „нова поща“ подрънна и сърцето ми задумка, но само докато видях името на подателя:

MAILDAEMON

Кликнах да го отворя, макар да знаех предварително съдържанието му:

Несъществуващ имейл адрес…

Само дето не изтресох от отчаяние лаптопа, все едно беше монетен автомат, отказал да ми пусне шоколадче. Дори се провикнах „Не може да бъде!“. Не знаех как да постъпя. Седях на стола и започвах да се давя. Усещах как потъвам, а не можех дори ръце и крака да размахам панически, че да се добера до повърхността.

Накрая се върнах към търсачките. Опитах какви ли не варианти на имейл адреса й, но само си изгубих времето. Препрочетох съобщението й:

Обеща ми.

Да бе, наистина й бях обещал. Но като спреш и се замислиш, кое в крайна сметка ме накара да наруша обещанието си? Смъртта на един човек. Може би съпругът й. Макар че можеше и да не е. Но това даваше ли ми повод, така или иначе, да не спазя онова, което й бях обещал? Може би да. Може би в началото. Но ето че тя бе поставила граница. Точно това целеше с този неин имейл. Да ми напомни, че съм й обещал. Понеже много добре знае, че не давам обещания току-така.

И тъкмо затова ме беше накарала поначало да й обещая да не ги закачам.

Ето върху какво размишлявах в този момент. И за погребението, и за пътуването до Върмонт, и за това студентско досие. Взети в тяхната цялост, до какъв извод водят? И аз не можех да кажа. И ако в началото ми бяха служили за оправдание да наруша обещанието си, сега разполагах с доказателство, че вече нищо не ме оправдава. Посланието от Натали не можеше да е по-недвусмислено.

Обеща ми.

Докоснах неуверено с пръст думите върху екрана ми. И сърцето ми пак рухна в развалини. Жалко, пич. Колкото и да ми е мъчно, налага се да се откажа. Да се оттегля. Да спазя обещанието си.

Легнах си и почти мигновено съм заспал. Знам. И аз самият се изненадах, но всичко след прочитането на некролога — цялата вихрушка от спомени и емоции, сърдечни страдания и объркване — изглежда, ме бяха изтощили до степента на боксьор, който цели дванадесет рунда е получавал непрекъснато удари в корпуса. И аз, като боксьора, накрая рухнах.

Но за разлика от Бенедикт, невинаги се сещам да си изключа клетъчния телефон. Така че той ме събуди точно в осем сутринта.

— Макар и с голяма неохота, Ибън се съгласи да се срещнете.

— Каза ли му за какво става дума?

— Ти самият не ми спомена за какво става дума.

— Вярно. Добре.

— Имаш лекция от девет. Ще те чака у тях след лекцията.

Усетих как нещо ме прободе в гърдите.

— У тях ли?

— Ъхъ. Сигурен бях, че няма да ти хареса. Но той настоя.