Харлан Кобен - Шест години

Двигателят на вана заработи.

Увеличих още повече скоростта. Яркият слънчев лъч се отразяваше от предното стъкло на автомобила и не ми позволяваше да видя шофьора му. Приведох се, запомпах с пълна сила с нозе, но ванът вече се измъкваше на заден ход от паркомястото си. Нямаше да мога да го стигна.

Превключи на предна скорост.

Почти успях да го стигна и да хвърля поглед към водача. Но не съвсем. И въпреки отразения блясък, ми се стори, че мярнах…

Тъмночервена бейзболна шапка?

Не можех да кажа със сигурност. Но затова пък успях да запомня номера — сякаш то щеше да ми помогне с нещо да извлека от него някаква полза — и останах запъхтян на мястото си, докато ванът се отдалечаваше на скорост.

Професор Ибън Трейнър ме чакаше, седнал на сенчестата веранда пред разкошната му къща във викторианския стил втори ампир. Сградата ми беше добре позната. В продължение на половин век бе служила за дом на моя наставник професор Малкълм Хюм. Приятни неща се бяха случвали в този дом: политоложки дегустации на вина, преподавателски партита, коняци по нощите, философски дебати, литературни дискусии — все академични занимания. Но, уви: Господ има необичайно чувство за хумор. Съпругата на професор Хюм си отиде след четиридесет и осем години съвместен живот, а подир нея си замина и неговото здраве. И не му беше повече по силите да поддържа сам тази достолепна стара сграда. Така че той понастоящем живее в жилищен комплекс от затворен тип във Виро Бийч — Флорида, а прекрасният му дом бе закупен от професор Ибън Трейнър — човекът, който повече от всеки друг отговаряше на определението „мой враг в кампуса“ и който сега се вживяваше в ролята на новия господар на имението.

Усетих как телефонът ми избръмча в джоба. Беше есемес от Шента:

Джуди 1,00.

Въпреки цялата й словоохотливост, веднага ми стана ясно какво иска да каже: да сме се срещнели в ресторанта на Джуди на Мейн Авеню в един следобед. Ами хубаво. Прибрах телефона и се заизкачвах към верандата.

Ибън се изправи и ми предложи покровителствена усмивка.

— Джейкъб! Толкова се радвам, че те виждам.

Дланта му ми се стори мазна. Ноктите му бяха старателно маникюрирани. Покрай дългите му несресани коси и големите зелени очи, жените намираха у него красотата на застаряващия плейбой. Кожата му беше восъчна, сякаш лицето му се топеше или продължаваше да се възстановява от някаква кожна хирургия. Моите подозрения бяха за ботокс. Панталонът му беше с една мярка по-малък, отколкото трябваше, и спокойно можеше да закопчае поне още едно копче от официалната си риза. Одеколонът му вонеше на претъпкан с европейски бизнесмени асансьор в началото на работния ден.

— Нали не възразяваш да останем на верандата? Толкова е приятно навън.

Охотно се съгласих. Нямах никакво желание да вляза и да установя какви промени е направил. Бях чул, че яко е префасонирал всичко. И бях сигурен, че няма повече да заваря тъмната ламперия и усещането за коняк и пури, подменени със светло дърво и дивани с цвят „яйчена черупка“ и „бито масло“ и сбирки, на които се предлага само бяло вино и спрайт, понеже не представлявали опасност за тапицерията.

И като да му бях подсказал, той моментално ми предложи бяло вино. Най-учтиво му отказах. Неговата чаша отсега беше в ръката му. А още не беше станало обяд. Разположихме се и двамата върху плетени кресла с големи възглавници.

— Та с какво мога да ти бъда полезен, Джейкъб? — попита ме.

Във втори курс ми преподаваше „Драматургия от средата на ХХ век“. Не е лош преподавател. Ефективен е, но и предвзет — от онези преподаватели, които са влюбени в собствения си глас; и макар рядко да се случва да е скучен — целувката на смъртта по който и да било предмет, — лекциите му все са до известна степен професороцентрични. Помня, че навремето посвети цяла седмица на това, да ни прочете на глас цялата пиеса „Слугините“ на Жьоне, като играеше всяка отделна роля и сам се опиваше от изпълнението си, да не говорим как се вживяваше в садомазохистичните сцени. Няма спор — изпълнението му беше добро, макар че, уви, той през цялото време играеше единствено себе си.

— Исках да те попитам за един студент — рекох.

Ибън изви и двете си вежди, като че думите ми бяха и интригуващи, и неочаквани.

— О?

— Тод Сандерсън.

— О?

Но забелязах, че се стегна. При все че искаше промяната да остане незабелязана от мен. Тя обаче не ми убягна. Той отмести поглед настрани и взе да се гали по брадичката.