Харлан Кобен - Шест години

— Помниш го — рекох.

Ибън Трейнър поглади още малко брадичката си.

— Сещам се нещо смътно, но… — Още няколко погалвания, а след тях Ибън сви рамене в знак, че се предава. — Съжалявам. Толкова години, толкова студенти.

Защо ли хич не му вярвах?

— Не си му преподавал — споменах.

— О?

Пак това „о“.

— С него се е занимавала дисциплинарната комисия, докато си й бил председател. Тоест преди двадесетина години.

— И ти очакваш все още да помня подробности?

— Спомогнал си да не го изключват след някакво сбиване. Чакай да ти покажа. — Извадих лаптопа си и изкарах на екрана сканираното факсимиле на написаното с неговия почерк решение. Предложих му да вземе лаптопа. Той се поколеба, все едно очакваше да е зареден с взривно вещество. Накрая извади очилата си за четене и разгледа документа.

— Чакай, чакай! Ти откъде го имаш това?

— Става дума за нещо много важно, Ибън.

— Но това е от поверителното досие на студента. — И по устните му премина лека усмивка. — Четенето на това досие не представлява ли нарушение на правилника, Джейкъб? Не би ли казал, че си навлязъл в непозволена територия?

Аха! Ето къде бил проблемът, значи! Преди шест години — само няколко седмици до отправянето ми към онзи курорт във Върмонт — професор Ибън Трейнър беше организирал в тогавашната си къща парти в чест на завършващите негови студенти. Трейнър поначало често уреждаше партита у дома си. Нещо повече — славата му се носеше не само като на домакин, но и като на участник в тези събития. Помня, че когато бях във втори курс, в близкия девически университет „Джоунс Колидж“ стана прословут инцидент: в три сутринта зазвънява противопожарната аларма, налага се евакуацията на едно от общежитията и сред евакуираните се оказва и полуоблеченият професор Трейнър. Впоследствие се оказа, че дамата, при която бил през въпросната нощ, била пълнолетна, а и той не й преподавал. Но случаят си беше класически Трейнър — похотливец и пияница — и аз никак не го обичах.

Та на въпросното парти за завършващия випуск присъствали най-вече студенти, и то — от по-долните випуски, тоест непълнолетни. Въпреки това се пило алкохол. И то в големи количества. Повикали университетската полиция. Двама от студентите бяха приети в болница с алкохолно отравяне — нещо, което все по-често се случва по университетските кампуси. Или поне аз така си внушавам, понеже ми е приятно да си мисля, че по „мое време“ нещата не бяха чак толкова зле.

След този случай бяха привикали професор Трейнър за обяснения в администрацията. Чуха се гласове да бъде уволнен. Той отказа да подаде оставка. Призна, че е предлагал алкохол на присъстващите, но бил поканил само абсолвенти, тоест хора на над двадесет и една години. Ако някой от по-долните випуски се е набутал неканен на купона, каква вина можел да има той? Освен това беше изразил мнението, че голяма част от алкохола била изконсумирана преди неговото парти, на сбирка на студентско братство в една от съседните сгради.

Преподавателското тяло в университета е самоуправляващо се. И рядко се случва да накажем някой измежду нас си с повече от пляскане през пръстите. Но както и при студентската дисциплинарна комисия, и в професорската членовете се сменят на ротационен принцип. За мой късмет, бях в комисията точно тогава, когато стана този случай. Трейнър имаше дългогодишен договор, поради което не подлежеше на уволнение, но аз застъпих твърдо становището, че наистина заслужава дисциплинарно наказание. Подложихме на гласуване предложението да бъде освободен от поста му ръководител на английската катедра. Лично аз се изказах в подкрепа на това наказание. Още повече че и миналото му изобилстваше с подобни изяви. Но за моя най-голяма изненада, любимият ми наставник Малкълм Хюм се възпротиви.

— Ти наистина ли се каниш да изкараш Ибън виновен за това, че някакви студенти са препили? — попита ме.

— Неслучайно има правила за поведение в присъствието на студенти в случаите, в които се сервира алкохол.

— Смекчаващите вината обстоятелства нищо ли не значат за теб?

Допускам, че са можели да ми окажат някакво влияние, ако не бях се запознал предварително със системните изяви на лошо поведение и злополучни решения от страна на Ибън. Още повече че не бяхме съдебна инстанция, нито ставаше дума за правата му; длъжен беше да счита за привилегия заеманата от него прекрасна длъжност. Така че според мен заради деянието заслужаваше да му бъде прекратен трудовият договор — студентите ги изключваме за много по-дребни простъпки и с далеч по-малко доказателства, — но като минимум следваше да бъде понижен в длъжност. Така че въпреки аргументите на моя наставник гласувах да бъде снет от ръководния пост; оказах се обаче в съвсем слабо малцинство.