Харлан Кобен - Шест години

— И какво точно се случи след делото?

Той пак се отплесна по чашата си. Взе да ми се изплъзва от контрол.

— Ибън?

— Събирам си мислите.

Зачаках. Оставих го да се съсредоточи.

— Тод Сандерсън произхождаше от малко южняшко градче. Баща му бил прекарал целия си живот там. А след процеса представяш си какво му е било. Никъде не искали да го вземат на работа. Приятелите престанали да му говорят. Никой не щял да му повярва докрай. Звънне ли веднъж камбаната, звъна не можеш го спря, Джейкъб. Нали точно на това учим тук студентите? Останал един-единствен човек, който му вярвал.

— Тод ли?

— Той.

— Други нямало ли е в семейството? Майката на Тод?

— Отдавна починала.

— И какво става след това?

— Баща му, разбира се, бил съсипан, но настоял Тод да продължи следването си. Ти видя ли му оценките на Тод?

— Видях ги.

— Значи, си наясно, че в началото Тод беше прекрасен студент, сред най-добрите в цялата история на Ланфорд. Очакваше го светло бъдеще. И баща му е бил наясно с това. Но Тод отказал да се върне. Не желаел да изостави баща си в най-тежкия за него момент. Категорично заявил, че остава у дома до окончателното оправяне на нещата. Но както е всеизвестно, подобни ситуации никога не се оправят. Поради което баща му се видял принуден да постъпи по единствения начин, който според него щял да сложи и край на мъките му, и да освободи сина му да продължи с учението.

Тук погледите ни се срещнаха. Неговият беше вече просълзен.

— Не може да бъде — промълвих.

— Може, може.

— И как…

— Баща му влязъл с взлом в училището, където преди това работел, и си пръснал черепа. Защото не искал синът му да е този, който ще открие трупа.

Три седмици преди да ме остави Натали, докато все ще бяхме лудо влюбени, успяхме да се измъкнем тайно от двата ни творчески курорта в Крафтборо и да посетим Ланфорд.

— Много искам да видя това място, което толкова обожаваш — каза тогава Натали.

И си спомням как очите й светнаха, когато влезе с мен в кампуса. Вървяхме хванати за ръка. Натали носеше на главата си странна и затрогваща на вид огромна сламена капела и тъмни очила. И изобщо приличаше на кинозвезда, която се мъчи да остане незабелязана.

— Къде водеше готините студентки, докато следваше тук? — попита ме.

— Право в леглото.

— Сериозно те питам — перна ме игриво тя през ръката. — Гладна съм.

Така че се отправихме към ресторанта на Джуди на Мейн Авеню. Джуди беше майсторка на пандишпанените сладкиши с ябълки и масло. А Натали умираше за такива десерти. Наблюдавах я как попива всичко около себе си — и художествените творби, и декора, и младите сервитьорки, и менюто, всичко.

— Значи, тук си водил младите си дами, а?

— Само по-изисканите — отвърнах й.

— Добре. А къде водеше онези… неизисканите?

— При Барсолоти — съседния долнопробен бар — захилих се.

— Къде?

— И играехме на кондомна рулетка.

— Моля?

— Е, не с момичетата, де. Помайтапих се. Там ходех с приятели. В мъжката тоалетна имаше машинка за презервативи.

— Машинка за презервативи?

— Точно така.

— Нещо като монетен автомат за презервативи?

— Правилно — потвърдих.

— Изискана работа — кимна Натали.

— Знам. И аз така мисля.

— И какви бяха правилата на кондомната рулетка?

— Глупости.

— А, не ми се измъквай по тоя начин. Чакам да чуя.

И ми пусна оная усмивка, от която свят ми се завиваше.

— Окей — кандисах. — Играе се от четирима… А бе, хлапашки истории.

— Моля ти се! Адски ми е интересно. Карай нататък. Играе се от четирима, казваш… — и с жест ме подкани да продължа.

— Презервативите се предлагаха в четири цвята — обясних й. — Среднощно черно, черешово червено, лимонено жълто и портокалово оранжево.

— Последните два си ги измисли в момента.

— Добре де, нещо от този род, все пак. Въпросът е, че се продават в тези четири цвята, но не знаеш точно кой ще ти се падне. Така че всеки от нас залага по три долара на своя цвят, после един отива до машината и донася кондома, който му се е паднал. Но цветът му не е известен, докато не разкъсаш опаковката. Един прави барабанен туш, втори се прави на радиокоментатор, все едно предава състезание от олимпиадата. Накрая опаковката се разкъсва и който е познал цвета, печели.

— Ама това си е направо зашеметяващо.

— Нали — съгласих се. — Но като имаш предвид, че на победителя се полагаше да поръча следващата кана с бира, финансовата му облага не беше кой знае колко голяма. По някое време играта се разпространи до такава степен, че собственикът на кръчмата Барси състави цял правилник и таблица с класиране.