Харлан Кобен - Шест години

Та когато някой ме попита „Е, какво ще кажете?“, идеше ми да му отвърна, че определено се чувства липсата на малко мляко.

Една-единствена творба успя да ме накара да се спра пред нея. Маслено платно на кацнала на хълм колиба. Едната й страна беше окъпана в мека утринна светлина — с онази розовост, която съпровожда пукането на зората. Не знам защо, но усетих как някаква буца се събра в гърлото ми. Дали не се дължеше на тъмните прозорци, все едно колибата някога е била уютна, но са я напуснали? И аз не знам. Но застанал там, пред картината, се усетих изгубен и потресен. Запристъпвах бавно от картина на картина. И всяка една ми нанасяше някакъв удар. Едни ми причиняваха меланхолия. Други ми внушаваха носталгия, трети — капризност, четвърти — плам. Всичко друго, но не и безразличие.

Смятам да ви спестя „великото откровение“, че всички те бяха нарисувани от Натали.

Реакцията ми развесели застаналата наблизо жена.

— Виждам, че ви харесват.

— Страшно — рекох. — Ваши ли са?

— О, не, за бога. Аз си имам пекарна и кафене в града. — И ми протегна ръка. — Викат ми Куки — „Курабийката“.

Здрависах се.

— Много точен прякор — отбелязах.

— Знам. И особено оригинален, нали?

— Донякъде.

— Картините са на Натали Ейвъри. Ей онази там.

И Куки посочи жената със слънчевите очила.

— О — рекох.

— Какво „о“?

Съдейки по слънчевите очила на закрито, бях й приписал „Закуската в Америка“. Ларс току-що беше свършил да чете. Публиката изръкопляска благовъзпитано, при което Ларс, пременил се с широка вратовръзка, се поклони така дълбоко, сякаш получаваше бурни аплодисменти.

Изправиха се всички с изключение на Натали. На ставане мъжът с брадата и къдравите коси й прошепна нещо, но тя не помръдна. Остана си седнала със скръстени ръце, та човек можеше да си помисли, че все още е запленена от душевността на Хитлеровото куче.

Приближих я, но тя гледаше право през мен.

— Онази колиба, която сте нарисували. Къде се намира?

— Ъ! — стресна се тя. — Никъде. За коя картина става дума?

— Не сте ли Натали Ейвъри? — озадачих се.

— Аз ли? — като че се затрудни от въпроса тя. — Да. Защо?

— Платното с колибата. Страшно ми хареса… Не знам как да го кажа. Направо ме трогна.

— Колибата ли? — Изпъна гръбнак, сне слънчевите очила и разтърка очи. — А, да, колибата.

Пак ми сбръчка погледа. Не знам каква точно реакция бях очаквал от нея, но във всеки случай — нещо по-свястно. Погледнах надолу и чак когато тя пак разтърка очи, нещо ми светна.

— Събудих ли ви?

— Моля? А, не, не сте.

Но продължи да разтърква очи.

— Ама и аз съм един! — възмутих се от собствената си непрозорливост. — Сега разбирам за какво са слънчевите очила. Та никой да не ви излови.

— Шшш.

— Тоест вие през цялото време спяхте!

— По-тихо, де.

Най-сетне ме погледна, а пък аз се възхитих наум от красивото й, нежно лице. Много скоро щях да установя, че хубостта на Натали беше от онези, „бавно действащите“, дето отпървом не ги забелязваш, а после те поразява, обсебва те, всеки път, като я видиш, ти се струва още по-красива, а накрая ставаш неспособен да си представиш, че някога си я възприел за нещо по-малко от шеметна красавица. Така си и беше — щом я видех, цялото ми тяло реагираше така, сякаш му беше за пръв път, че и още по-красноречиво.

— Толкова ли ми личеше? — прошепна тя.

— Хич даже. Напротив, помислих си, че сте самовлюбена фръцла.

— Че какво по-ефикасно средство от това, за да се слее човек с тая паплач? — изви тя вежда.

— Но когато видях платната ви, реших, че сте гениална — завъртях глава.

— Наистина ли? — Похвалата ми като да я изненада.

— Наистина.

— Дори сега, след като се убедихте колко коварна мога да бъда?

— Сега вече смятам, че гениалността ви е сатанинска .

Стана й приятно.

— Но не ме съдете. Този Ларс ми действа като същинско приспивателно. В мига, в който отвори уста, аз отмърквам.

— Джейк Фишър се казвам.

— Натали Ейвъри.

— Какво ще кажете за по едно кафе, Натали Ейвъри? Имам чувството, че добре ще ви се отрази.

Тя се поколеба и взе да изучава лицето ми толкова старателно, че по някое време май взех да се изчервявам. Пъхна зад ухото си черна къдрица и се изправи. Приближи се, а на мен ми направи впечатление какво прекрасно миньонче е — по-дребна дори, отколкото си я бях представял, докато седеше. Вдигна очи чак до лицето ми и бавно се разтопи в широка усмивка. Великолепна усмивка, бих казал.