Харлан Кобен - Шест години

Мълчание. Напънах се да си спомня. Бях ли направил поне някакъв опит да я запозная с Бенедикт?

— Аз нали съм най-добрият ти приятел?

— Си.

— И ако беше тръгнал да се жениш, щях аз да ти кумувам, нали?

— Знаеш много добре, че е така.

— В такъв случай не ти ли се вижда адски странно това, че изобщо не съм я виждал?

— Поставен по този начин, въпросът… — И се намръщих: — Чакай, чакай. Какво всъщност искаш да кажеш?

— Нищо — отвърна тихо той. — Само това, че е необичайно.

— Колко необичайно?

Не ми отговори.

— Необичайно в смисъл, че съм си я измислил ли? Това ли имаш предвид?

— Не. Просто отбелязвам факта.

— Кой факт?

— Че през онова лято ти имаше нужда да се държиш за нещо.

— И намерих такава опора. Само че после я изгубих.

— Добре, добре. Стига толкова.

Да, ама вече не можех да се спра. Особено като ми беше прекипяло, а и алкохолът приказваше вместо мен.

— А докато сме на темата да те попитам и аз — рекох. — Защо не си ме запознал с любовта на твоя живот, а?

— За какво говориш?

Леле, колко се бях насвяткал!

— За снимката в портфейла ти. Защо не си ни запознал, а?

Погледна ме така, сякаш го бях зашлевил през лицето.

— Не се бъркай в тази работа, Джейк.

— Само питам.

— Пре-ста-ни!

Отворих уста, после я затворих. Дамите се появиха. Бенедикт тръсна глава и усмивката му изведнъж пак си застана на мястото.

— Коя е твоята? — попита ме Бенедикт.

— Ти сериозно ли? — изгледах го.

— Ами да.

— Уинди — рекох.

— Коя от двете?

— Ама ти сериозно ли?

— Не умея да помня имена — заоправдава се Бенедикт.

— Уинди е онази, с която цяла вечер си приказваме.

— С други думи, избираш по-готината — заключи Бенедикт. — Хубаво. Няма значение.

Отидохме в квартирата на Уинди. Почнахме бавно, по някое време забързахме. Не се получи съвсем идеално, но беше ужасно приятно. Уинди ме изпрати до вратата към три сутринта.

— Ъъ, много благодаря — избъбрих като глупак, понеже не знаех какво да кажа.

— Ъъ, моля, моля.

Целунахме се леко по устните. И двамата си давахме сметка, че дълготрайна връзка няма да се получи, но бяхме изживели дребно, бързо удоволствие, а понякога на този свят в това няма нищо лошо.

Завлачих се обратно към кампуса. По улиците още се срещаха студенти. Гледах да не излизам от сенките, но Бари — студентът, който ежеседмично ме посещава в кабинета — ме зърна и се провикна:

— А-а, шефе, по пътеката на срама ли се прибираме?

Излови ме.

Махнах му дружелюбно с ръка и продължих криволичещия си път към скромното ми жилище.

Още с влизането ми се зави силно свят. Спрях се, докато ми мине световъртежът, после се наврях в кухнята и си налях чаша леденостудена вода. Изпих я на едри глътки и си сипах втора. Спор няма: очакваше ме мъчителен ден.

Чак костите ме боляха от преумора. Влязох в спалнята и щракнах ключа за осветлението. Седнал на ръба на леглото ме чакаше мъжът с тъмночервената бейзболна шапка. Подскочих от изненада.

— Здравей, Джейк — махна дружелюбно той. — Леле как си се издокарал! Голям купон трябва да е било.

Останах неподвижен за не повече от секунда. А оня ми се хилеше насреща така, сякаш на света нямаше нищо по-нормално от сегашната ни среща. Дори мръдна леко козирката на шапката си по оня начин, по който професионалните играчи на голф поздравяват публиката.

— Кой, по дяволите, пък си ти?

— Това почти няма значение, Джейк.

— Разправяй ги на баба ми. Кой си, питам те?

Мъжът въздъхна в знак на известно разочарование от това, че настоявам ненужно да науча самоличността му.

— Да кажем, че съм твой приятел.

— Помня те от онова кафене във Върмонт.

— Виноват.

— После взе да ме следиш и тук. С оня ван.

— И за това виноват. Ама и ти целият си се вмирисал на евтина пиячка и още по-евтин секс. Не че има нещо лошо в подобни занимания.

— Какво искаш от мен? — попитах, мъчейки се да не се люлея.

— Искам да те закарам до едно място.

— Къде?

— Къде ли? — вдигна вежда той. — Дай да не си губим взаимно времето, Джейк. Много добре знаеш къде.

— Изобщо нямам представа за какво говориш. И как поначало успя да се намъкнеш у дома ми?

Онзи само дето не забели очи след въпроса ми.

— Хубаво бе, Джейк. Щом настояваш да си губим времето за такива подробности от рода на това как съм се справил с лайняната ти с извинение брава на задната врата. С тиксо да я беше залепил, по-здрава щеше да е.

Отворих уста, затворих я, пак се опитах да я отворя.