Харлан Кобен - Шест години

— Кой си ти, по дяволите?

— Боб. Окей? Щом държиш да изясним първо въпроса с имената, запомни, че се казвам Боб. Викам да тръгваме вече, а?

Мъжът се изправи. Стегнах тяло, готов да изживея отново младините си на охранител. В никакъв случай няма да го пусна тоя да излезе, без да ми е обяснил какво търси тук. Но ако оня изпитваше някакви притеснения, много умело ги прикриваше.

— Готов ли си най-после? — попита. — Или още ще се туткаме?

— Къде ще ходим?

Боб се намръщи, явно решил, че се правя на смахнат.

— Престани, Джейк. Къде според теб мога да те заведа? — И посочи вратата зад гърба ми. — При Натали, разбира се. Но се налага да побързаме.

Ванът чакаше на преподавателския паркинг зад общежитието „Мур“.

Кампусът вече беше утихнал. Музиката беше замлъкнала, заменена от непрестанното скърцане на щурците. В далечината се мяркаха няколко студентски силуета, но, общо взето, три си беше мъртво време.

С Боб вървяхме редом един до друг — двама приятели, излезли на нощна разходка. Алкохолът все още си играеше с някои от нервните ми окончания, но комбинацията от чист въздух и неочакван посетител ми действаше доста изтрезняващо. Още с приближаването ни към вече познатия ми ван шевролет задната му врата се плъзна настрана и отвътре се появи друг мъж.

Това вече никак не ми хареса.

Новият беше висок, слаб човек с ужасно щръкнали скули и безупречна прическа. Приличаше на манекен, включително и с леко всезнаещата усмивка. През трудовия ми стаж на охранител бях развил нещо като шесто чувство за появата на неприятности — нещо, което неизбежно се оформя в процеса на работата на такава длъжност. Понякога е достатъчно човек да мине покрай теб, за да усетиш какви горещи вълни излъчва, като ония накъдрени линии, дето излизат от героите в комиксите. Та от този, новия, горещите предвещаващи опасност вълни все едно идеха от някоя току-що избухнала супернова.

— Тоя пък кой е? — заковах се намясто.

— Пак ли почваме с имената? — възнегодува Боб, после въздъхна многострадално. — Ото. Джейк, запознай се с моя приятел Ото.

— Ото и Боб — констатирах.

— Точно така.

— Два палиндрома.

— Ох, и вие, професорите, все по такива сложни думи се падате. — Стигнахме до вана. Ото се отмести да мога да вляза, но аз не помръднах. — Качвай се — нареди Боб.

— Мама ми е казала да не се качвам в коли на непознати — завъртях глава.

— Здрасти, шефе!

Облещих се по посока на гласа. Бари се приближаваше с несигурни бягащи крачки. Явно беше пиян, та приличаше на марионетка с усукани конци.

— Шефе, може ли един бърз въпрос? Ако аз…

Бари така и не успя да си довърши изречението си. Без никакво предупреждение или колебание, Ото направи крачка напред, засили се и изтресе юмрук право в лицето на Бари. Замръзнах, шокиран от внезапността на случващото се. Бари зае хоризонтално положение във въздуха. После тупна силно върху асфалта и главата му се отметна назад. Очите му останаха затворени. От носа му рукна кръв.

— Бари? — свлякох се на едно коляно до него.

Той изобщо не помръдна.

Ото извади отнякъде пистолет.

Преместих тялото си леко наляво, да закрия Бари от оръжието.

— Ото няма да те застреля — обясни със същия спокоен тон Боб. — Просто ще почне да стреля по студентите дотогава, докато се качиш във вана.

Повдигнах главата на Бари. Забелязах, че все още диша. И тъкмо когато се канех да напипам пулса му, чух нов глас:

— Бари? — Беше друг студент. — Къде си бе, брат ми?

Обзе ме страх при вида на Ото, който вдигна пистолета. Мина ми през ум да му скоча, но той като да прочете мислите ми и се отдръпна на още една крачка.

— Тука е, до тоя ван — провикна се трети студент. — Бари?

Ото се прицели в новия глас. Боб ме погледна и съвсем леко сви рамене.

— Окей! — провикнах се шепнешком. — Тръгвам! Не стреляйте.

И чевръсто се изтърколих в задната част на вана. Всичките му седалки бяха демонтирани, за сядане имаше само нещо като пейка от едната му страна. Ото свали пистолета и приседна до мен. Боб седна зад волана. Бари все още беше в безсъзнание. Студентите бяха се приближили съвсем в мига, в който потеглихме. Чух как един от тях възкликна:

— Това пък какво… Боже мили! Бари?

На Боб и Ото не им личеше да се притесняват, че някой може да е видял номера на вана. Боб го караше отвратително бавно. А на мен ми се щеше точно обратното — да се изправи на педала за газта. Да се отдалечи колкото се може по-бързо от онези студенти.