Харлан Кобен - Шест години

— Разбира се. Колко му е.

Образът на тази нейна усмивка се задържа за миг в съзнанието ми, преди милостиво да избледнее.

С Бенедикт бяхме в „Бар-библиотеката“ — някогашната облицована с тъмна ламперия университетска библиотека, преобразувана отскоро в ретромодерно питейно заведение. Собствениците му много находчиво бяха решили да не пипат много стария библиотечен интериор. Книгите още си стояха по дъбовите етажерки, подредени по азбучен ред или по десетичната система на Дюи, или според личните виждания на библиотекаря. Самият бар беше на мястото на някогашния заемен щанд. За подложки на чашите ползваха ламинирани стари каталожни картончета. А осветлението се осигуряваше от настолните лампи със зелени абажури на бившата читалня.

Младите барманки носеха косите си стегнати на строги кокове, имаха консервативно скроени тоалети и, разбира се, очила с рогови рамки. Изобщо класическият образ на сексапилната библиотекарка мечта. На всеки час от високоговорителя се разнасяше шумно библиотекарско изшъткване, при което барманките сваляха със замах очилата, разпускаха коковете и разкопчаваха най-горното копче на блузките си.

Банално, но ефикасно.

С Бенедикт вече се бяхме солидно понаквасили. Прегърнах го небрежно през рамото и се наклоних към него.

— Знаеш ли какво трябва да направим сега?

— Да изтрезнеем ли? — направи физиономия Бенедикт.

— Ха! Добре казано. Не, не. Ще организираме вълнуващ турнир по кондомна рулетка. С индивидуално отпадане. Представям си го с шейсет и четири отбора. Нещо като наша си мартенска лудост.

— Но това не е барът на Барсолоти, Джейк. Да не говорим, че няма и автомат за презервативи.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Жалко.

— Ъхъ — съгласи се Бенедикт. А след това прошепна: — Две разкошни дупенца откъм три часà!

Взех да се чудя наляво ли трябваше да извъртя глава, или надясно, тъй като понятието „три часа“ изведнъж загуби всякакъв смисъл.

— Чакай малко! А къде ми беше „дванадесет часа“?

— Там, накъдето гледаш — въздъхна Бенедикт.

— В такъв случай „три часа“ ще е…?

— Извърни се надясно, Джейк.

От този разговор би трябвало да ви стане ясно, че не нося на пиене. Мнозина се изненадват от този факт. Очакват някой с моя ръст да се надпива успешно с по-дребните човечета. Но аз не мога. Пиенето ме хваща като първокурсничка на първия й купон.

— Какво ще кажеш?

Ясни ми бяха още преди да бях се фокусирал върху тях: две блондинки с хубав-до-чудесен вид на слабото осветление в „Бар-библиотеката“ и обикновен-до-страшен под лъчите на сутрешното слънце. Бенедикт се присламчи към тях и взе да ги заговаря. Тоя човек е в състояние да заговори и кантонерка. Двете мацки обаче гледаха покрай него в моя посока. Бенедикт ми направи знак да се присъединя към компанията им.

Майната му. Защо пък не?

Обеща ми.

Да, бе. Насмалко да забравя. Добре, че ми напомни. Нищо друго не ми остава, освен да го спазя и да забърша някоя кифла, нали? Тръгнах, залитайки, към тях.

— Госпожици, представям ви легендарния професор Джейкъб Фишър.

— Ау, какъв е голям! — възкликна едната блондинка.

На Бенедикт не му оставаше друго, освен да се съгласи с очевидното, та й намигна и добави:

— Още не си видяла всичко, сладурано.

Преглътнах въздишката си, поздравих ги и седнах. А Бенедикт продължи да ги сваля с лафове, които си беше приготвил специално за този бар: „В библиотека сме, така че мога спокойно да ви разглеждам“ и „Ще ме глобят ли, ако ви върна със закъснение?“. На блондинките само това им трябваше. Опитах се да се включа и аз, но хич ме няма по глуповатите приказки. Лицето на Натали не преставаше да се явява пред очите ми. А аз все се мъчех да го отстраня. Поръчахме още пиене. И още.

По някое време се завлякохме колективно до диваните в бившата детска секция. Главата ми клюмаше и може и да съм загубил съзнание за известно време. Но като се събудих, едната блондинка взе да ми приказва. Представих й се.

— А аз се казвам Уинди — каза тя.

— Уенди?

— Не, Уинди. С „и“, а не с „е“. — Каза го с такъв тон, сякаш го е повтаряла милион пъти в миналото. Нищо чудно наистина да го е правила.

— Като в оная песен ли? — попитах.

— Ама ти от шейсетте години ли я помниш? — зачуди се тя. — Не ми изглеждаш чак толкова стар.

— „Всички знаят коя е тази Уинди“ — изтананиках. — Баща ми беше голям фен на групата „Асосиейшън“.

— Да, бе. И моят. Та на това парче съм кръстена.