Харлан Кобен - Шест години

Оттук, за моя най-голяма изненада, разговорът се получи съвсем истински. Оказа се, че Уинди е на тридесет и една и работи като касиер в банка, но същевременно следва задочно за педиатрична сестра — мечтаната й професия — в близкия общински институт. Освен това се грижела и за брат си, който бил инвалид.

— Алекс страда от церебрален паралич — показа ми тя снимка на брат си в инвалидна количка. Лицето на момчето сияеше. Не можех да откъсна очи от фотографията; имах чувството, че излъчващата се от нея доброта се предава някак си и на мен. Уинди забеляза, кимна и с възможно най-тихия глас добави: — Той е светлината в живота ми.

Мина час, може би два. С Уинди не млъквахме. В нощи като сегашната човек усеща в определен момент дали „ще му се отвори парашутът“ (или, казано по библиотечному, дали „ще му разпишат картона“), или не. И ние бяхме стигнали до този момент и отговорът очевидно гласеше „да“.

Дамите отидоха до тоалетната. Аз се чувствах съвсем размазан от пиенето. Дори имах определени съмнения дали ще успея да вдигна самолета. Но в най-общи линии това изобщо не ме вълнуваше.

— Знаеш ли кое ми харесва най-много у тия двете? Това, че са добре сложени — обясни Бенедикт и посочи една от етажерките. — Нали схващаш: библиотека, сложени, етажерки?

— Стига вече. Ще повърна — изстенах.

— Само това остава — отбеляза Бенедикт. — А ти къде беше снощи, между другото?

— Не ти ли казах?

— Не.

— Ходих до Върмонт. До курорта, в който се запознахме с Натали.

— И от какви обстоятелства бе продиктувано това пътешествие? — облещи се той насреща ми.

Открай време съм забелязал, че като пийне повечко, в говора на Бенедикт се появява едва доловим високопарен британски акцент. Подозирам, че му е останал от частното подготвително училище, което е посещавал, преди да следва. И колкото повече изпие, толкова по-подчертан става акцентът му.

— Търсех някои отговори — отвърнах.

— И намери ли ги?

— Ъхъ.

— Изгарям от нетърпение да ги споделиш.

— Първо — вдигнах пръст във въздуха, — никой не познава никаква Натали. Второ — и втори пръст, — никой мен не ме знае. Трето — сещате се какво правя тук с пръстите, — в църковния регистър няма и помен да е сключвала там брак. Четвърто, свещеникът, който пред очите ми извърши бракосъчетанието, се кълне, че такова нещо не е имало. Пето, дамата собственик на кафенето, което редовно посещавахме и която първа насочи вниманието ми към Натали, изобщо си нямаше представа кой съм и не си спомня нито за мен, нито за Натали.

След което снех ръката си.

— А, забравих да спомена творческия курорт на Натали — продължих. — Колонията „Творческо презареждане“. Вече не съществува, а и всички се кълнат, че никога не я е имало и че мястото открай време било семейна ферма. С други думи, имам чувството, че губя разсъдъка си.

Бенедикт се извърна и взе да отпива от бирата си.

— Нищо ли нямаш да кажеш? — попитах го.

— Нищо.

— Хайде, де — побутнах го. — Изплюй камъчето.

Бенедикт отказваше да вдигне глава.

— Когато замина за онзи курорт преди шест години, самият ти беше в доста окаяно състояние.

— Е, не чак до такава степен. И какво?

— Баща ти току-що се беше поминал. Теб те мъчеше самотата. Дисертацията ти беше зациклила. Ти се беше скапал и изнервил. Да не говорим, че те тресеше бяс затова, че Трейнър се беше отървал само с перване през пръстите.

— Какво искаш да кажеш в крайна сметка?

— Нищо. Дай да си говорим за друго.

— Не ми се измъквай. Кажи го.

Вече съвсем усещах главата си като шамандура. Трябваше да спра още преди няколко чаши. Сетих се как веднъж в първи курс бях препил и тръгнах да се прибирам пеш в общежитието. Така и не стигнах дотам. Събудих се, проснал се върху някакъв храст, вперил очи в звездното небе и мъчещ се да си обясня защо земята под мен е толкова бодлива. И сега се люлеех по същия начин, все едно съм в лодка насред бурно море.

— Натали — каза Бенедикт.

— Какво „Натали“?

А той извърна лупите си към мен.

— Как така поне веднъж не я видях?

Зрението ми съвсем се размаза.

— Какво?

— За Натали ти говоря. Защо нито веднъж не я видях?

— Защото двамата с нея през цялото време бяхме във Върмонт.

— И ти нито веднъж не се върна в кампуса?

— Един-единствен път. И ходихме в ресторанта на Джуди.

— И защо не използва случая да ни запознаеш?

Свих май прекалено ентусиазирано рамене.

— Де да знам? Може да не си бил тук тогава.

— Цяло лято никъде не мръднах.