Харлан Кобен - Шест години

— Защо ти трябваше така да го удряш? — обърнах се към Ото.

Погледът, с който ми отвърна, буквално ми смрази сърцето. Абсолютно безжизнен, без искрица светлина. Имах чувството, че гледам в очите неодушевен предмет — масичка за кафе или кутия за обувки.

Откъм шофьорското място Боб заповяда:

— Хвърли на предната седалка за пътника портфейла и телефона си, ако обичаш.

Изпълних нареждането. После огледах набързо задната част на вана и не останах никак доволен от видяното. Вместо подови постелки се виждаше само голият метален под. В нозете на Ото лежеше ръждясало сандъче с инструменти. Нямах представа какво има в него. На отсрещната стена на вана беше заварен железен лост. Видът на белезниците ме накара да преглътна шумно. Едната ръкохватка на белезниците беше закопчана около лоста, а другата висеше отворена, вероятно в очакване на нечия китка.

Ото не отместваше пистолета си от мен.

След като излязохме на магистралата, Боб взе да шофира небрежно, опрял леко длани във волана, както правеше и баща ми, когато през уикендите ходехме до магазина за строителни материали, за да оправим някоя и друга работа из къщата ни.

— Джейк? — провикна се Боб.

— Кажи.

— Накъде да карам?

— Ъ?

— Не се чуди, Джейк. Чакаме да ни кажеш къде да намерим Натали.

— Аз?

— Ъхъ.

— Нямам никаква представа. Ти не каза ли…

В този миг Ото ме изтресе право в корема и ми изкара въздуха. Огънах се като куфар в кръста. Коленете ми се удариха с все сила в металния под на вана. Ако ви се е случвало да ви избият въздуха, знаете как човек моментално се парализира. Струва му се, че ще се задуши. Не му остава нищо друго, освен да се свие на топка и да се моли да му върнат кислорода.

— Къде е тя? — чух гласа на Боб.

Не можех да му кажа, дори и да знаех отговора. Останал бях съвсем без въздух. Мъчех се да се отпусна; сетих се, че ако не се стягаш, дишането ти ще се възобнови, но имах усещането, че някой ми натиска главата под вода, а от мен се искаше да му имам доверие, че по някое време ще ме пусне.

И пак гласът на Боб:

— Джейк?

Ото ме ритна силно в слепоочието. Търколих се по гръб и видях звезди. Дробовете ми заподскачаха, мъчейки се да поемат на малки, благотворни дози завръщащия се въздух. И нов ритник в главата от Ото. По ръбовете на съзнанието ми се прокрадна тъма. Очите ми се обърнаха. Стомахът ми се разбунтува. Стори ми се, че ще повърна, а поради странните капризи на съзнанието през ума ми пробяга мисълта, че няма да е лошо да дръпнат настрана подовите постелки, че да им е по-лесно после да почистят.

— Къде е тя? — попита отново Боб.

Пролазих на четири крака до отсрещната стена на вана и успях някак си да изфъфля:

— Кълна ти се, че не знам!

Притиснах гръб в стената на вана. Лостът с белезниците се оказа над лявото ми рамо. Ото не отместваше пистолета си. Не помръдвах. Мъчех се да печеля време, да си оправя дишането, да се възстановя, да събера мислите си. Все още бях замаян от алкохола, но болката се оказа ефикасно средство за изясняване и фокусиране върху проблемите на живота.

Прибрах колене към гърдите си. И в този момент усетих с бедрото си нещо дребно и назъбено. Реших, че е парче стъкло или неогладено камъче. Погледнах го и с нарастващ ужас установих, че не е нито едното, нито другото.

А беше зъб.

Въздухът заседна на гърлото ми. Погледнах и видях насреща ми намек за усмивка върху манекенското лице на Ото. Той отвори сандъчето, което се оказа пълно с ръждясали инструменти — клещи, ножовка, макетен нож, — след което престанах да гледам.

— Пак те питам: къде е? — рече Боб.

— Вече ти казах: не знам.

— Отговорът ти — видях как Боб завъртя тъжно тила си — е крайно разочароващ.

Ото наблюдаваше безизразно. Не отместваше пистолета от мен, но погледът му се отплесваше възторжено към инструментите. При вида на клещите, ножовката и макетния нож мъртвият му поглед оживяваше.

И пак Боб:

— Джейк?

— Кажи.

— Сега Ото ще те закопчае с белезниците. Не се опитвай да направиш някоя глупост. Не забравяй, че е въоръжен, да не говорим, че нищо не ни пречи да се върнем в кампуса и да позастреляме някой и друг студент. Нали ме разбираш?

За кой ли път преглътнах, а мозъкът ми не спираше да се върти.

— Нищо не знам.

Боб въздъхна с подчертана драматичност.

— Не те питам какво знаеш, Джейк. Впрочем вече те питах за това, но в момента става дума за нещо съвсем друго: дали разбираш какво имах предвид, когато ти говорех за белезниците и за стрелянето по студентите. Това искам да знам дали си го разбрал, Джейк.