Харлан Кобен - Шест години

— Да.

— Хубаво. Сега стой кротко. — Боб включи мигача и се пренесе в лявата лента. Все още се движехме по магистралата. — Действай, Ото.

Не разполагах с кой знае колко време. Толкова поне ми беше ясно. Някоя и друга секунда, евентуално. Понеже нахлузеха ли ми веднъж белезниците — закопчаеха ли ме към стената на вана, — с мен щеше да е свършено. Погледнах зъба на пода.

Ясно предупреждение какво ме чака.

Ото тръгна към мен откъм задната врата. Все още с пистолет в ръка. Можех да му скоча, но той със сигурност очакваше точно това да направя. Прецених и шансовете си, ако направех опит да отворя страничната врата и да се изтъркалям на асфалта при скорост на автомобила над сто километра в час. Освен всичко друго, забелязах, че вратите са заключени. Нямаше да ми стигне времето да се преборя с ключалката.

Най-после чух и гласа на Ото:

— Хвани с лявата си ръка лоста до белезниците. Използвай и петте си пръста.

Това вече ми беше ясно. Така едната ми ръка щеше да е заета и той щеше да се пази само от другата. Не че щеше да има някакво значение. Да ми щракне гривната, му трябваше само една секунда, след което — край на мача. Стиснах лоста — и в този миг ме осени идея.

Шансовете да успея бяха нищожни, да не кажа — невъзможни, но щракнеше ли ми веднъж белезниците да не мога да бягам и подхванеше ли ме с инструментариума си Ото…

Не ми оставаше друг избор.

Ото очакваше да му скоча. Но не беше готов да го направя в противоположната посока.

Наложих си да се отпусна. Най-важното беше да налучкам момента, иначе бях изгубен. Добре че бях висок на ръст. Иначе нямаше да имам никакъв шанс. Освен всичко друго, разчитах и на нежеланието на Ото да ме застреля, тъй като, изглежда, наистина им бях нужен жив — ако съдех по заплахата на Боб да стрелят по студентите, а не по мен.

Така че разполагах с една секунда. По-малко. Една десета от секундата, по-вероятно.

Ото се пресегна към гривната. В момента, в който пръстите му я напипаха, направих своя ход.

Държейки се здраво за лоста с едната си ръка, ритнах нагоре нозете си — но не за да изритам Ото. Щеше да е безсмислено, а най-вече — очаквано. Вместо това с отблъскването хоризонтирах тялото си. Не полетях през вана като някой ветеран майстор на източните бойни изкуства, но благодарение на ръста ми и на ония проклети коремни упражнения, които правех, успях да замахна с крака си като с бич.

Целта ми беше да ударя с пета Боб в слепоочието.

Ото реагира мигновено. В мига, в който петата ми достигна целта си, Ото ми се хвърли още докато бях във въздуха и ме тръшна на пода. Обхвана врата ми и взе да натиска.

Но беше закъснял.

Ритникът ми беше попаднал в главата на Боб с пълна сила и я бе блъснал настрана. Ръцете му инстинктивно пуснаха волана. Автомобилът се отклони рязко, при което двамата с Ото — и с пистолета му — образувахме едно търкалящо се кълбо.

Битката се започна.

Ръката на Ото все още стискаше врата ми, но сега, без пистолет, двубоят беше човек срещу човек. Оказа се добър, опитен боец. Но и аз бях добър, опитен боец. На ръст беше около метър и осемдесет, с тегло към осемдесет килограма. Аз пък съм почти два метра и тежа сто и пет кила.

Предимство: за мен.

Блъснах го с все сила в борда на вана. Захватът му върху врата ми се поохлаби. Втори път го блъснах. Пусна ме. Очите ми зашариха по пода да намерят пистолета.

Никакъв го нямаше.

Ванът залиташе ту наляво, ту надясно от старанията на Боб да го овладее.

Залитнах напред и се приземих върху коленете си. Чух звук на пързалящ се метал и с крайчеца на окото мярнах пистолета в ъгъла пред мен. Залазих към него, но Ото сграбчи крака ми и ме дръпна назад. Опитах се да го ритна по лицето, но не улучих.

А Ото взе, че ме ухапа по крака.

Изревах от болка.

Той остана да се държи със зъби за месестата част на прасеца ми. Паникьосах се и ритнах още по-силно. Не ме пускаше. От болката зрението ми отново се замъгли. В този момент ванът за мое щастие пак залитна. Ото изхвърча надясно, аз — наляво. Той се приземи до сандъчето с инструментите. Пръстите му изчезнаха във вътрешността му.

Къде, по дяволите, изчезна тоя пистолет?

Никъде не се виждаше.

От мястото на водача се обади Боб:

— Предай се и няма повече да закачаме студентите.

Аз обаче не вярвах вече на приказките му. Озъртах се наляво-надясно, но така и не съзирах пистолета.

Ръката на Ото излезе от сандъчето. Този път държеше макетния нож. Натисна с палец копчето и острието изскочи.